гр. Шумен, 04.12.2019г.
Шуменски
окръжен съд, в публичното заседание на седми ноември, две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагьозян
ЧЛЕНОВЕ: 1.З. Иванова
2.С. С.
при
секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия Зара Иванова
в.гр.д. №347 по описа за 2019 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 274
и сл. от ГПК.
Делото
е образувано по частна жалба с рег. №4412/08.06.2019г. , депозирана от Р.Р.П.,
с ЕГН**********,***, съдебен адрес:***, к.23, чрез адв.С.Т. от ШАК срещу
Определение 1614/23.5.2019г. , постановено
по гр.д.№465/2019г. по описа на ШРС , с което съдът е прогласил на
основание на чл.17 от Регламент (ЕО)
№2201/2003 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни
решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, че българският съд не е компетентен да се
произнесе по предявените от Р.Р.П. срещу А.П.,
обективно кумулативно съединени иск за развод и искове за предоставяне
упражняването на родителските права спрямо роденото от брака малолетно дете Е.
П., , определяне режим на лични контакти на детето с ответника, определяне
местоживеене на детето и дължимата му
издръжка, поради подсъдността им на съда на Република Германия и е прекратил
производството по делото . Жалбоподателя намира определението за неправилно,
т.к. счита, че българският съд е компетентен да се произнесе по предявения иск
за развод и съединените с него небрачни искове за упражняване на родителските
права по отношение на детето Е. П.,
местоживеенето му , личните отношения и издръжката .Твърди, че ищцата
има постоянно местопребиваване в РБългария , от което по силата на разпоредбите
на Регламент (ЕО)2201/2003 г. на Съвета от
27.11.2003 г., българският съд , в
частност Районен съд-Ш. притежава местна компетентност да разгледа предявените
искове. Съобразно посоченото моли обжалваното определение да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено друго, с което делото да бъде върнато на същия
състав за продължаване на съдопроизводствените действия.
В
срока по чл.276, ал.1 от ГПК, насрещната страна представя писмен отговор , в
който заявява, че оспорва жалбата , моли обжалвания съдебен акт да бъде
потвърден.
Настоящата въззивна инстанция, след като
се запозна с жалбата и материалите по делото, приема за установено следното:
Частната жалба е подадена в срок, от
надлежно легитимирано лице и е процесуално допустима. Разгледана по същество,
същата е основателна, поради следните съображения:
Производството
по първоинстанционното гр.д.№465/2019г.
по описа на ШРС , е образувано по предявен от Р.Р.П. срещу А.П.
иск, с правно основание чл.49 от СК
и съединени с него небрачни искове
за упражняване на родителските права,
личните отношения, местоживеенето и издръжката на роденото от брака дете
Е. П.. С обжалваното определение първоинстанционния съд е прекратил
производството по делото поради липса на международна компетентност на
българския съд.
По
делото безспорно е установено, че ответникът А.П. е гражданин на Федерална
република Г., т.е. делото е с международен елемент и спора попада в приложното
поле на Регламент (ЕО)2201/2003г., относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела
и делата, свързани с родителската отговорност. Съгласно разпоредбата на чл.3 от
Регламента компетентни да разглеждат дела, свързани с развод, законна раздяла
на съпрузите и унищожаване на брака, са съдилищата на държавата-членка, на
чиято територия: съпрузите имат обичайно местопребиваване, или съпрузите са
имали последното обичайно местопребиваване, ако един от тях все още живее там,
или ответникът има обичайно местопребиваване, или в случай на обща искова молба
и единият от съпрузите има обичайно местопребиваване, или ищецът има обичайно
местопребиваване, ако той е живял там поне една година непосредствено преди
предявяването на иска, или ищецът има обичайно местопребиваване, ако е живял
там поне шест месеца непосредствено преди предявяването на иска и е гражданин на
въпросната държава-членка или, ако се отнася до Обединеното кралство или
Ирландия, има „domicile" там; чиито граждани са двамата съпрузи, или ако
се отнася до Обединеното кралство или Ирландия, където те имат „domicile",
като за целите на регламента терминът „domicile" има значението, с което
се използва в правните системи на Обединеното кралство и Ирландия.
Първоинстанционният
съд е посочил, че с оглед горното, българският съд би бил компетентен да
разгледа иска за развод на съпрузите, в случай, че ищцата има обичайно
местопребиваване на територията на Република България, което съгласно
Регламента означава да е живяла в страната поне шест месеца непосредствено
преди предявяване на иска и да e гражданин на
съответната държава - членка на ЕС.
Приел е, че от представените от нея доказателства не може да се направи
извод, че е живяла в РБ. поне 6 месеца
преди предявяване на иска, като е конкретизирал, че това означава, че през по- голямата част от времевия период да
е установена в РБ като местоживеене, месторабота, социални контакти и др.
трайноустановени факти от личен или професионален характер. Посочил е, че
единствено установено по делото
обстоятелство е че ищцата има регистрирани постоянен и настоящ адреси на територията
на Република България, а такъв е
регистриран на 21.01.2019 год. Посочил е, че това обстоятелство е относимо към
правния термин "обичайно местопребиваване", но не е достатъчно за
установяването му в пълния обем на неговото съдържание.
Настоящият
съдебен състав намира, че при наличните
пред ШРС доказателства горното становище е обосновано, но във въззивната
инстанция, съгласно възможността предвидена от чл.278, ал.4 от ГПК са представени и приети нови доказателства, които
опровергават горния извод. От разпитаните пред ШОС свидетели, чиито показания
съдът възприема за достоверни, т.к. са непротиворечиви, последователни и
логични, приема за доказано , че около средата на месец март 2018г. ищцата и
ответникът са пристигнали в РБ. Първоначално се установили в имот собственост
на бащата на ищцата в гр.Шумен, където са живели до месец юли същата година. В
този период от време са извършвали ремонт на жилище, находящо се в гр.В.,
собственост на ищцата. През месец октомври ищцата, ответникът и детето заминали
за ФРГ за 5-6 дни. Извън горните посещения ищцата периодично посещавала за
около 2-3 дни М. за получаване на
парични обезщетения. От месец юли 2018г. до настоящият момент ищцата и детето
живеят в гр.В. . Следва да се
посочи, че в Регламента не е дефинирано понятието „обичайно местопребиваване“,
ето защо следва да се преценява във всеки отделен случай въз основа на
съвкупност от установените фактически обстоятелства . От анализа на
свидетелските показания съдът намира, че се доказва, че ищцата е реализирала
намерението си да остане да живее в РБ.. Видно от нотариален акт №180 , том II , рег.№4699 , нотариално дело №318/2018г. по описа
на Нотариус рег.№335, с район на действие ВРС, тя е придобила изцяло
собствеността върху имот в гр.В., в който понастоящем живее, възобновила е и е
поддържала социалните си контакти. От друга страна от представеното
Удостоверение от 30.01.2018г. ,
издадено от Община на главен град на Федерална провинция М. е видно, че ищцата е преустановила
търговската дейност като „онлайн магазин“ .
Видно е, че постепенно ищцата е преустановила фактическите и правните
връзки с държавата по предходното и местопребиваване. Впрочем, ответникът не
оспорва обстоятелството, че през пролетта на 2018г., заедно със съпругата и детето
си е пристигнал в РБ., но твърди, че
това е станало с намерението да изкарат тук само лятото. Тези твърдения се
опровергават както от факта, че престоят на самият ответник е продължил
значително след летния сезон, така и от съдържанието на представената по делото
Молба от 28.04.2018г. , в която той е изразил желанието си да прекрати трудовия
си договор във ФРГ , поради преместване в чужбина, считано от 31.05.2018г. От изложеното по-горе, съдът намира за доказано,
че не само ищцата, а и ответникът са пристигнали в РБългария с желанието и
намерението да променят центъра на жизнените си интереси и да заживеят трайно в
страната. Впоследствие, поради различни причини, които не са предмет на
обсъждане в настоящото производство, ответникът
се е завърнал във ФРГ, но ищцата е останала и е продължила да устройва
бита си в страната. Безспорният факт , че в периода около 06.10.2018г.-12.10.2018г. , ищцата е
била на територията на ФРГ не разколебава извода на съда, че към този момент
обичайното и местоживеене вече е в РБългария, отсъствието е за кратки периоди,
през които няма данни ищцата да е извършвала действия, от които да се направи
извод, че има намерение отново да промени местопребиваването си - напр. търсене
или започване на работа , осигуряване на жилище и др. Предвид
изложеното съдът намира, че по делото е доказано, че считано шест месеца преди
подаване на исковата молба, ищцата е имала постоянно местопребиваване в
РБългария , ето защо на основание чл.3, §1 ,
б.“а“ , шесто тире от Регламент (ЕО)2201/2003г., българският
съд е местно компетентен да разгледа иска по чл.49 от СК .
С
брачната претенция по чл.49 от СК са
съединени и небрачни искове, относно упражняване на родителските права по
отношение на детето Е. П., личните контакти, местоживеенето и издръжката
му. Подсъдността на първият от исковете
- за определяне начина и реда на упражняване на родителските права , при
наличие на констатирания международен елемент, също е уредена от Регламент (ЕО)2201/2003г., като чл.8 , §1 ,
където е регламентирано общото правило за подсъдността, предвижда, че съдилищата на държавата-членка са компетентни
по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има
обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето когато съдът е
сезиран.
Обстоятелствата,
които съдът приема за доказани по отношение обичайното местопребиваване на
ищцата, съдът приема за релевантни и по отношение на детето Е. П.. Намира, че
считано от около средата на месец март 2018г., обичайното местопребиваване на
детето е в РБ., няма спор, че детето е живяло с майка си, поради което с оглед
възрастта му, обичайното му местопребиваване е същото като нейното. Относно
временното отсъствие на детето от мястото, където е обичайното му
местопребиваване ( в периода 06.10.2018г.-12.10.2018г.) са дадени разяснения в
Решението по дело № С-523/07г.на СЕС. Няма промяна, щом, с оглед фактическите
обстоятелства, може да се очаква завръщане на детето в първоначалното място на
пребиваване, както е в случая. В цитираното решение на СЕС по преюдициално
запитване е разяснено още, че престоят на детето в определена държава не трябва
да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно
местопребиваване. Обстоятелството, че през този престой на детето е извършен
медицински преглед, не означава, че там е центърът на жизнените му интереси .
От представеният от ответника документ удостоверяващ горното обстоятелство не
става ясно дали се касае за рутинен, периодичен преглед или поради някакво
внезапно заболяване , в последния случай съвсем естествено е детето да бъде
прегледано в държавата, в която се намира в момента. Предвид посоченото,
приема, че българският съд е компетентен да разгледа иска упражняването на
родителските права. Съобразно изложеното и като взе предвид , че не са налице
изключенията предвидени в §2 на чл.8 от Регламента , намира , че на основание
чл.8, §1 , българският съд е компетентен да разгледа молбата за определяне на
родителските права .
Заявен е и иск за определяне на издръжка за детето
Е. П., чиято подсъдност е уредена в член
3, б.“г“ от Регламент (ЕО) 4/2009г.
, според който компетентни да се
произнесат по задължения за издръжка в държавите членки са съдилищата, които по
силата на Регламент
(ЕО)2201/2003 са компетентни да разгледат иск за родителска отговорност,
когато искането за издръжка е акцесорно спрямо този иск. В случая е налице именно
посочената хипотеза, искът за издръжка се явява акцесорен спрямо иска за
упражняването на родителските права и
след като се приема, че българският съд е компетентен да го разгледа , налице е
компетнетност и по отношение иска за
издръжка .
Поради
изложените съображения , съдът счита, че обжалваното определение се явява
неправилно което налага отменянето му и връщане на делото на същия състав на
Районен съд-Шумен за продължаване на съдопроизводствените действия по делото .
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Определение 1614/23.5.2019г. , постановено по гр.д.№465/2019г. по описа на ШРС , с което съдът е прогласил на основание на чл.17 от Регламент (ЕО) №2201/2003 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, че българският съд не е компетентен да се произнесе по предявените от Р.Р.П. срещу А.П., обективно кумулативно съединени иск за развод и искове за предоставяне упражняването на родителските права спрямо роденото от брака малолетно дете Е. П., , определяне режим на лични контакти на детето с ответника, определяне местоживеене на детето и дължимата му издръжка, поради подсъдността им на съда на Република Г. и е прекратил производството по делото .
ВРЪЩА делото на Районен съд Ш., на същия състав, за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането и решаването и на брачния иск по чл.49,ал.1 от СК и съединените с него небрачни искове .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.