Р Е Ш Е Н И Е № 155

гр. Шумен, 19.07.2018 г.

Шуменски окръжен съд, в открито заседание на двадесет и осми юни две хиляди и осемнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Св. Станчев

2. Т. Димитрова

при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия – докладчика Т. Димитрова в.гр.д. № 163 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, гр. София, ЕИК 131134023, представлявано от изпълнителните директори А.Ч.Д.и Н.Г.С., чрез юрисконсулт М.Н., срещу решение № 183/02.03.2018 г. по гр.д. № 963/2017 г. по описа на ШРС, с което са отхвърлени предявените срещу Ю.К.Ч. установителни искове за сума в размер на 2 864.65 лева общо, от която 2 170.79 лева – главница по договор за потребителски кредит № 7996714450/12.12.2014 г., 232.12 лева – договорна лихва за периода 15.02.2015 г. – 15.12.2016 г., 443.74 лева – обезщетение за забава за периода 15.02.2015 г. – 15.01.2017 г., както и исканията им за разноски, в размер на 56.93 лева държавна такса и 329.63 лева юрисконсултско възнаграждение – по ч.гр.д. № 138/2017 г. на ШРС и 129.90 лева държавна такса, 60.00 лева депозит за вещо лице и 300.00 лева юрисконсултско възнаграждение – по гр.д. № 963/2017 г. на ШРС.

Жалбоподателят намира решението за неправилно и незаконосъобразно, по съображения подробно изложени в жалбата му, с оглед на които моли въззивният съд да го отмени изцяло и постанови друго, с което да признае за установено, че Ю.К.Ч., ЕГН **********, в качеството й на кредитополучател по договор за потребителски кредит № 7996714450/12.12.2014 г., дължи изпълнение на парично задължение към „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, гр. София, в качеството му на кредитор по същия договор, в общ размер на 2 864.65 лева, от които 2 170.79 лева – главница по договор за потребителски кредит № 7996714450/12.12.2014 г., 232.12 лева – договорна лихва за периода 15.02.2015 г. – 15.12.2016 г. и 443.74 лева – обезщетение за забава за периода 15.02.2015 г. – 15.01.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 19.01.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, като му присъди и извършените по делото разноски, съобразно изхода от правния спор.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемата Ю.К.Ч., действаща чрез пълномощника адв. Г. С. от ШАК, депозира отговор на жалбата, в който я оспорва като неоснователна и недоказана и моли за оставянето й без уважение, и присъждане на извършените във въззивното производство разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от и срещу надлежно легитимирани лица, редовна и допустима

Разгледана по същество, същата се явява частично основателна, поради следното:

Гр. д. № 963/2017 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на жалбоподателя срещу въззиваемата, в която ищецът е заявил, че се е снабдил, по ч.гр.д. № 138/2017 г. на ШРС, със заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу ответницата, за парични вземания, произтичащи от сключен помежду им договор за потребителски кредит № 7996714450/12.12.2014 г.. Въз основа на издадения по заповедта изпълнителен лист е било образувано изп.д. № 95/2017 г. по описа на ЧСИ рег. № 930, с район на действие ШОС. Ответницата е подала възражение срещу заповедта по реда на чл.414 от ГПК, което обуславя правния му интерес от установяване на вземанията му по съдебен ред. В тази връзка е навел твърдения, че на 12.12.2014 г. между него и ответницата е бил сключен договор за потребителски кредит № 7996714450/12.12.2014 г. за сумата от 2 500.00 лева, включваща и еднократна такса за оценка на риска, в размер на 328.08 лева, дължима в деня на подписване на договора за кредит. Тъй като ответницата пожелала да сключи и застраховка „Живот“, в размер на 234.00 лева, общото й задължение по договора възлизало на 3 915.07 лева, подлежащо на погосяване на 24 месечни вноски. Уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент е в размер на 24.8 %, с оглед на което месечните погасителни вноски включват два компонента – главница и договорна лихва. Ответницата преустановила плащанията по договора, а считано от 15.12.2016 г. същият е падежирал, като длъжникът е загубил възможността да погасява месечно и цялото вземане на кредитора е станало незабавно изискуемо. Към датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 19.01.2017 г., задължението на ответницата е възлизало на 2 402.91 лева, от които 2 170.79 лева – главница и 232.12 лева – договорна лихва. Отделно от това, съгласно чл.9, ал.4 от договора, същата им дължала и лихва за просрочие към 05.01.2017 г., в размер на 443.74 лева. Позовавайки се на изложеното, ищецът е поискал съдът да признае за установено, че ответницата му дължи изпълнение на парично задължение, в качеството й на кредотополучател по договор за кредит № 7996714450/12.12.2014 г., в размер на 2 846.65 лева, от които неизплатена главница в размер на 2 170.79 лева, договорна лихва в размер на 232.12 лева, за периода 15.02.2015 г. – 15.12.2016 г. и обезщетение за забава в размер на 443.74 лева, за периода 15.12.2015 г. – 05.01.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 19.01.2017 г. до окончателното плащане на задължението, и му присъди разноски за заповедното производство, в размер на 386.56 лева, както и направените в исковото производство такива.

В срока по чл. 131 от ГПК ответницата е депозирала отговор, в който е оспорила иска като неоснователен. Същата е възразила, че представеното в заповедното производство извлечение от счетоводни книги не дава яснота кой е началният момент на забава на кредитополучателя, за да се стигне до категоричен извод в тази насока. Ищецът е посочил общ падеж на задължението, който според него е настъпил на 15.12.2016 г, поради 23 бр. просрочени погасителни вноски, въпреки че кредитополучателят е извършвал плащания по банкова сметка ***.11.2016 г.. Съгласно чл.16, т.16.3 от договора за потребителски кредит е било договорено, че при допуснато пълно или частично просрочие при изплащането на 3 поредни месечни вноски, цялото непогасено задължение, съгласно погасителния план, става предсрочно и незабавно изискуемо, считано от датата на падежа на последната от трите поредни просрочени месечни вноски. Изхождайки от разпоредбите на договора за кредит, следва, че началният момент на забавата и неизпълнението от длъжника е настъпил след четвъртата месечна вноска, а именно м. април 2015 г., от който момент за кредитора е възникнало правото да развали договора и обяви вземането си по него за предсрочно изискуемо. Документът, наименован „Извлечение от счетоводни книги" е подписан само от лицето Х.Л., за което няма данни да отговаря на изискванията по ЗСч, и не съдържа обобщена информация, извлечена от счетоводните книги на Банката относно извършените в тях счетоводни записвания, поради което не е годен от външна страна документ, на база на който да бъдат издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Ответницата е оспорила и размера на задълженията, обективирани в извлечението, твърдейки, че посочените в него суми не съответстват на действителния размер на вземанията на ищеца, като не става ясно, защо в продължение на близо две години след падежирането ежемесечно са били удържани суми за погасяване задълженията й по договора за кредит и за какви погашения са отнесени тези плащания. Липсват и данни за начислените и платени договорни или санкционни лихви. В договора не е било упоменато, че върху такса оценка на рискаа, както и върху средствата за покриване на Застраховка „Живот" ще бъдат калкулирани лихви, но, видно от размера на претенцията, такива са били начислявани и върху тях. Освен това, липсват доказателства за извършено плащане по застраховка „Живот”, в размер на 234.00 лева. За двата вида лихви е посочено, че са дължими от 15.02.2015 г., но не става ясно върху каква част от главницата са дължими. Тъй като Бнката не е изпълнила задължението си да отнесе остатъка от кредита след третото закъснение в пердсрочно изискуем, на кредитополучателя са били удържани ежемесечно суми за погасяване на дължимата договорна лихва, както и за обезщетение за забава, за които не е ясно за какъв период са дължими и по какъв механизъм са начислени. Предвид това и на оснвание чл.95 и чл.96 от ЗЗД, претенцията за заплащане на 675.86 лева договорни лихви и обезщетение е неоснователна. Във връзка с твърденията на ищеца за предсрочна изискуемост на вземането, не е изпълнено и изискването на чл.418, ал.3 от ГПК.

Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете по чл.422, ал.1 от ГПК, като с решението си ги е отхвърлил изцяло като неоснователни и е осъдил ищеца да заплати на ответницата деловодни разноски в размер на 700.00 лева.

При извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установява, че по заявление за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК жалбоподателят се снабдил със заповед № 71/20.01.2017 г. по ч.гр.д. № 138/2017 г. по описа на ШРС, постановена срещу ответницата, която да му заплати сумите 2 170.79 лева – главница по договор за потребителски кредит от 12.12.2014 г., 232.12 – договорна лихва за периода 15.02.2015 г. - 15.12.2016 г., 443.74 лева – обезщетение за забава за периода от 15.02.2015 г. до 05.01.2017 г., както и сумите от 56.93 лева – държавна такса и 329.63 лева – юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на издадения на жалбоподателя изпълнителен лист по заповедта за изпълнение е било образувано изп.д. № 20179300400095, поканата за доброволно изпълнение по коекто е била връчена на длъжника на 13.02.2017 г.. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК въззиваемата е подала възражение срещу заповедта за изпълнение, че не дължи присъдените суми, с оглед на което, заповедният съд е указал на жалбоподателя да предяви претенциите си по исков ред. В срока по чл.415, ал.1 от ГПК последният е депозирал искова молба за установяване на вземанията си, предмет на разглеждане в настоящото производство.

В съответствие с изнесените факти, въззивният съд приема, че предявените положителни установителни искове, с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК са допустими.

По същество, се уставява, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № 7996714450/12.12.2014 г., по силата на който жалбоподателят е предоставил на въззиваемата кредит за общо ползване в размер на 2 500.00 лева. Съгласно договора, в полза на кредитополучателя е била сключена застраховка „Живот”, по която кредитодателят се е задължил да преведе на застрахователя сумата от 234.00 лева, като е било посочено изрично, че посочената сума увеличава размера на кредита на 3 062.08 лева. Страните са уговорили, че кредитодателят финансира и еднокатраната такса за оценка на риска, в размер на 328.08 лева, която се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно погасителен план. В чл.10 от договора е бил уговорен ГПР в размер на 43.71 лева, или общо дължима сума от кредитополучателя в размер на 3 915.17 лева. В чл.9 и чл.15.1 е било уговорено, че годишният лихвен процент, с който се олихвява кредита е 24.8%, а лихвеният процент за ден се изчислява като 1/360 от него. При посрочие потребителят дължи и лихва за просорие върху просрочената сума за периода на просрочие / от датата на падежа до датата на ефективно изплащане на сумата /, в размер на законната. Съгласно погасителния план, кредитът е подлежал на възстановяване на 24 месечни вноски, дължими за периода м. януари 2015 г. – м. декември 2016 г., от които 23 вноски от по 163.13 лева и последна, изравнителна – от 163.08 лева, с падеж до 15-то число на съответния месец, като погасителните вноски се внасят от длъжника по посочена от кредитора банкова сметка. ***.16.2 е било уговорено, че, в случай, че потребителят е допуснал пълно или частично просрочие при изплащането на три поредни месечни вноски, цялото му непогасено задължение, съгласно погасителния план, става предсрочно и незабавно изискуемо считано от датата на падежа на последната от трите поредни просрочени месечни вноски. Считано от тази дата, върху цялото непогасено до този момент задължение започва да се начислява законна лихва по чл.9.4 до окончателното погасяване на задължението. Предсрочната изискуемост настъпва автоматично, без е необходимо кредиторът да изпраща на потребителя уведомления, покани, предизвестия или други. В чл.25.4 от договора е било уговорено, че, когато потребителят извършва частични плащания на дължими от него суми, редът на погасяване е определеният по чл.76, ал.2 от ЗЗД. В отделни случай, по молба на потребителя или по свое усмотрение, кредиторът може да променя тази последователност, като с постъпилото частично плащане погаси най-напред главницата, а после лихвите, обезщетенията, таксите и разноските. В чл.25.13.4 е било уговорено, че при просрочие на изплащането на погасителните вноски, кредиторът има право да събира суми за плащането им на падежа или след него от всички сметки на потребителя, разкрити в същата Банка. Сключването на визираната в договора застраховка „Живот” се установява от приложеното на л.18 от първоинстанционното дело застрахователно удостоверение и не се оспорва от въззиваемата. Не е спорно между страните и обстоятелството, че предоставената по кредита сума от 2 500.00 лева е била усвоена от потребителя, съгласно уговореното. От представените по делото банкови извлечения и заключенията на вещото лице по допуснатите ССЕ се установява, че плащането по застраховка „Живот” към застрахователя е било звършено от кредитора на 29.12.2014 г., както и, че общият размер на платената от потребителя сума по кредита е 1 521.80 лева, като първата погасителна вноска е била направена на 18.05.2015 г., в размер на 168.80 лева, а останалите – всеки месец за периода 19.08.2015 г. – 22.11.2016 г., с изключение на м. февруари и м. април 2016 г., в размер, посочен в приложение № 1 към първоначалната ССЕ. Според счетоводните записвания на банката, кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем на 08.06.2015 г., към която дата е начислил плащане пълния размер на главницата и на дължимата договорна лихва. След тази дата договорна лихва не е била начислявана. Законната лихва връху просрочената главница е била начислявана от 15.01.2015 г., като общият й размер към 22.11.2016 г. се равнява на 453.33 лева. В размера на главницата са били включени сумите от 234.00 лева – за застраховка „Живот” и 328.08 лева - такса за оценка на риска, с оглед на което лихва за забава е начислявана върху глобалната сума от 3 062.08 лева. До 08.06.2015 г. лихвата за просрочие е начислявана върху всяка просрочена вноска, а след тази дата върху пълния размер на дължимата главница. От сумата от 1 521.80 лева банката е разпределила суми за погасяване, както следва: 891.29 лева – за главница, 620.87 лева – за договорна лихва и 9.64 лева – за погасяване на лихва върху просрочена главница. След направените от банката погасявания, към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК останалите неплатени задължения по кредита са 2 170.79 лева – главница, 232.12 лева – договорна лихва и 443.69 лева – обезщетение за забава върху просрочена главница. Според заключението на вещото лице по допуснатата във въззивното прлоизводство ССЕ, размерът на неизплатените задължения по договора за кредит по компоненти, като се имат предвид не счетоводните записвания на банката, а счетоводния погасителен план, направените плащания и договорните клаузи, касаещи начина за изчисляване на обезщетението за забава и реда за погасяване, е както следва: При спазване поредността за погасяване по чл.76, ал.2 от ЗЗД, от платената по кредита сума от 1 521.80 лева са били погасени 228.11 лева законни лихви, 849.69 лева договорни лихви и 443.99 лева главница, като размерът на неизплатените задължения по договора се равнява общо на 2 652.37 лева, от които 2 618.09 лева – главница, 3.30 лева – договорна лихва и 30.98 лева – обезщетение за забава за периода 22.11.2016 г. – 05.01.2017 г..

Като съобрази така установените факти, съдът достига до следните правни изводи:

Видно от посоченото в заявлението по чл.417 от ГПК, жалбоподателят е поискал издаване на заповед за изпълнение срещу въззиваемата за изискуеми вземания по визирания договор за кредит, а именно: 2 170.79 лева – главница, 232.12 лева – договорна лихва за периода 15.02.2015 г. – 15.12.2016 г. и 443.74 лева – обезщетение за забава за периода 15.02.2015 г. – 15.01.2017 г., без да се е позовал на предсрочна изискуемост на кредита, т.е. предявил е вземанията си като падежирали към датата на подаване на заявлението – 19.01.2017 г., а не като предсрочно изискуеми. В исковата си молба също не се позовава на предсрочна изискуемост на кредита и претендира установяване на вземания в посочения размер с настъпил краен падеж на 15.12.2016 г.. В хода на производството също не се твърди предсрочна изискуемост, като отразяването на такава в счетоводните книги на банката, с дата 08.06.2015 г. е констатирано от вещото лице по допусната ССЕ. Видно от приложените извлечения и заключението по първата ССЕ, въззиваемата е допуснала просрочие на първоначалните пет погасителни вноски по договора за кредит, поради което, на основание чл.16.2 от договора са били налице обективни основания за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, считано от 16.03.2016 г.. Същевременно, жалбоподателят не твърди и не ангажира доказателства, че счетоводно отразеното обявяване на кредита за предсрочно изискуем е било съобщено на въззиваемата, от което и съобразно постановките залегнали в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, следва извод, че не е бил изпълнен фактическия състав за възникване и не са настъпили правните последици на предсрочна зискуемост на задълженията по кредита. Предвид това и липсата на позоваване от ищеца на предсрочна изискуемост на кредита, възраженията на ответницата в тази насока следва да бъдат оставени без разглеждане като неотносими, а спорът да се реши съобразно заявеното в заявлението по чл.417 от ГПК и исковата молба основание за възникване на вземанията.

Що се отнася до възраженията на въззиваемата, че приложеното към заявлението извлечение от счетоводни книги не е било изготвено и подписано от компетентно лице и не е съдържало изискуемата по закон информация, от ангажираните от жалбоподателя писмени доказателства се установява, че документът е издаден от лице с висше икономическо образование, заемащо длъжността „специалист кредитни и документални операции”, Направление „Кредитни и документални операции„, Отдел „ Бек офис„ към ответната банка, в чиито служебни задължения е вменено осчетоводяване на кредити, проверка за извършени във връзка с тях плащания и осчетоводяване на всички документални операции. Поради горното, първото от възраженията следва да се отхвърли като необосновано. Касателно второто, счита, че също следва да бъде оставено без уважение като ирелевантно, а по същество и неоснователно, тъй като разпоредбата на чл.417, т.2 от ГПК не поставя кокретни изисквания относно съдържанието на документа или извлечението от стедоводните книги на банката, а, според съдебната практика е достатъчно той да съдържа данни за вида, размера и основанието на претендираните вземания. Наред с това, основателността на иска по чл.422 от ГПК не се преценява на база единствено на приложените към заявлението документи, а с оглед съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, поради което непълнотите в съдържанието на представеното пред заповедния съд извлечение винаги биха могли да бъдат попълнени в хода на процеса посредством други документи, свързани със счетоводните записвания на кредитора или назначена от съда експертиза. И не на последно място, извлечението от счетоводни книги е частен свидетелстващ документ, чиято доказателствена стойност се цени на база всички събрани по делото доказателства, при съобразяване с правилото на чл.182 от ГПК.

На база изложеното, съдът приема за безспорно установено, че между страните е съществувало валидно договорно правоотношение, поризтичащо от договор за предоставяне на потребителски кредит за общо ползване, по което жалбоподателят има качеството на кредитодател, а въззиваемата – на кредитополучател и, че към датата на подаване на зявлението по чл.417 по ГПК пред заповедния съд – 19.01.2017 г. последната е имала непогасени задължения по договора за главница и договорна лихва с настъпил падеж.

Отноно размера на задълженията, като съобрази допуснатите две ССЕ, договорната клауза на чл.25.4, съгласно която страните са уговорили възможност за кредитора едностранно да променя реда за погасяване на дължимите по кредита суми, установен в чл.76, ал.2 от ЗЗД, при извършени от потребителя частични погашения, без да е длъжен да го уведомява, както и разпоредбите на чл.9 от договора, относно начина на изчисляване на договорната лихва, намира за доказано, че останалите дължими от въззиваемата суми, непогасени до крайния срок по договора – 16.12.2015 г., възлизат на 2 170.79 лева – главница, включваща и сумите по застраховка „Живот” и за такса проучване, и на 232.12 лева – договорна лихва за периода 15.02.2015 г. – 15.12.2016 г.. Касателно дължимото обезщетение за забава, от заключенията по изслушаните ССЕ се установява, че считано от 08.06.2015 г. кредиторът е начислявал лихва за просрочие върху цялата дължима към този момент главница, а не върху съответната непогасена част от дължимите просрочени месечни вноски и, че така изчислената лихва е отразена в документа по чл.417, ал.2 от ГПК. При липсата на твърдяна и доказана настъпила предсрочна изискуемост на кредита визираният начин на начисляване на лихва за забава е в разраз с уговореното между страните в чл.15.1 от договора и не отговаря на обективното състояние на договорното им правоотношение. Предвид това, като съобрази данните от изслушените по делото и неоспорени ССЕ, извършеното от кредитора частично погасяване на част от дължимото обезщетение за забава до размер на 9.64 лева, разпоредба на чл.162 от ГПК, и след извършена справка в системата за изчисляване на законна лихва, съдът заключава, че претенцията на кредитора за дължима лихва за просрочие за периода 15.02.2015 г. – 15.01.2017 г. се явява основателна и доказана по размер за сумата от 291.75 лева, за която следва да се уважи. В останалата част за разликата от 291.75 лева до 443.74 лева искът е неоснавателен и следва да се отхвърли.

С оглед изхода от правния спор ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца и направените разноски в заповедното и исково производство, в размер съответен на уважената част от иска.

Позовавайки се на изложеното, съдът намира, че, в частта в която установителните искове са отхвърлени за претендираните от жалбоподателя парични вземания срещу въззиваемата в размер на на 2 170.79 лева – главница, 232.12 лева – договорна лихва за периода 15.02.2015 г. – 15.12.2016 г. и 291.75 лева – обезщетение за забава за периода 15.02.2015 г. – 15.01.2017 г, първоинстанционното решение е неправилно и следва да се отмени, като вместо него бъде постановено друго, с което да бъде признато за установено, че жалбоподателят има парично вземане срещу въззиваемата, произтичащо от договор за потребителски кредит № 7996714450/12.12.2014 г., в размер на 2 170.79 лева – главница, 232.12 лева – договорна лихва за периода 15.02.2015 г. – 15.12.2016 г. и 291.75 лева – обезщетение за забава за периода 15.02.2015 г. – 15.01.2017 г., с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 19.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.01.2017 г. до окончателното й плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 138/2017 г. по описа на ШРС. В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата от 291.75 лева до 443.74 лева – обезщетение за забава за периода 15.02.2015 г. – 15.01.2017 г., решението е правилно и следдва да се потвърди.

Съобразно даденото по-горе разрешение, първоинсатнционното решение следва да се отмени в частта за разноските, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца деловодни разноски над 662.87 лева до присъдения размер от 700.00 лева.

С оглед изхода от правния спор, на основание чл.78, ал.1 от ГПК и т.11г от ТР № 4/2013 г. на ВКС, въззиваемата следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя разноски за заповедното и съдебното производство, в размер на 366.06 лева – по ч.гр.д. № 138/2017 г. на ШРС, 184.56 лева – по гр.д. № 963/2017 г. на ШРС и 325.20 лева – по в.гр.д. № 163/2018 г. на ШОС.

В полза на жалбоподателя следва да бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, определено в съответствие с чл.7, ал.2, т.2 и ал.7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. и исканията му, обективирани в списъци по чл.80 от ГПК, в размер на 144.50 лева – по ч.гр.д. № 138/2017 г. на ШРС, 289.00 лева – по гр.д. № 963/2017 г. на ШРС и 100.00 лева – по в.гр.д. № 163/2018 г. на ШОС.

Доколкото въззиваемата не претендира разноски, такива не следва да й се присъждат.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 183/02.03.2018 г. по гр.д. № 963/2017 г. по описа на ШРС, в ЧАСТТА, в която предявените от „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ...№ 52-54, срещу Ю.К.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, офис 7, положителни установителни искове по чл.422 от ГПК са отхъврлени за сумите от 2 170.79 лева – главница, 232.12 лева – договорна лихва за периода 15.02.2015 г. – 15.12.2016 г. и 291.75 лева – обезщетение за забава за периода 15.02.2015 г. – 15.01.2017 г., дължими на основание договор за потребителски предит № 7996714450/12.12.2014 г., както и в ЧАСТТА за разноските, с която „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, гр. София е осъдено да заплати на Ю.К.Ч. деловодни разноски по делото над 662.87 лева, като вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ...№ 52-54, представлявано от изпълнителните директори А.Ч.Д.и Н.Г.С. има парично взезмане срещу Ю.К.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, офис 7, произтичащо от договор за потребителски кредит № 7996714450/12.12.2014 г., в размер на 2 170.79 лева – главница, 232.12 лева – договорна лихва за периода 15.02.2015 г. – 15.12.2016 г. и 291.75 лева – обезщетение за забава за периода 15.02.2015 г. – 15.01.2017 г, ведно със законната лихва върху главницата от 19.01.2017 г. до окончателнто й плащане, за които на кредитора е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 138/2017 г. по описа на ШРС.

ОСЪЖДА Ю.К.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, офис 7 да заплати на „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ...№ 52-54, съобразно уважената част от исковете, сумите от 366.06 лева – разноски по ч.гр.д. № 138/2017 г. на ШРС; 184.56 лева – разноски по гр.д. № 963/2017 г. на ШРС; 144.50 лева – юрисконсултско възнаграждение по ч.гр.д. № 138/2017 г. на ШРС; 289.00 лева – юрисконсултско възнаграждение по гр.д. № 963/2017 г. на ШРС.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 183/02.03.2018 г. по гр.д. № 963/2017 г. по описа на ШРС в останалата му част.

ОСЪЖДА Ю.К.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, офис 7 да заплати на „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ...№ 52-54, съобразно уважната част от исковете, сумите от 325.20 лева – деловодни разноски по в.гр.д. № 163/2018 г. на ШОС и 100.00 лева – юрисконсултско възнаграждение по в.гр.д. № 163/2018 г. на ШОС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.