Р Е Ш Е Н И Е №111

Гр.Шумен 12.12.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският окръжен съд в публичното заседание на тридесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател: Свилен Станчев

Членове: 1. Теодора Димитрова

2. Йордан Димов

при участието на секретар Силвия Методиева, като разгледа докладваното от съдия Свилен Станчев В. търг. дело № 132 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производство по глава ХХ от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на EТ „И.С.” гр. Ш. срещу решение № 184 от 23.03.2017 г. по гр. дело № 2881/2015 г. на Шуменския районен съд в частта му, в която съдът в производство по чл. 422 от ГПК е признал за установено, че съществува вземане на „Мото пфое” ЕООД гр. С. от жалбоподателя – ответник в първата инстанция, в размер на 15 945,61 лева, представляваща парично задължение за обезщетение за ползване на вещ от лизингополучател след прекратяване на договор за лизинг, ведно със законната лихва от 07.08.2015 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното решение и моли въззивния съд да го отмени, като вместо това отхвърли предявения установителен иск.

Въззиваемата страна „Мото пфое” ЕООД гр. С. чрез процесуалния си представители в подаден отговор оспорва жалбата.

Въззиваемата страна „Мото пфое” ЕООД гр. С. в срока за отговор е подала насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. С насрещната въззивна жалба страната обжалва решението в частта му, с която районният съд е отхвърлил предявения иск за признаване съществуването на вземане за обезщетение за ползване на автомобил над сумата от 12 296,80 лева до пълния предявен размер от 13 616,69 лева.

Въззиваемата страна по насрещната въззивна жалба EТ „И.С.” гр. Ш. оспорва основателността й.

Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. Насрещната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 263 ал. 2 от ГПК, подадена е от насрещната страна по въззивната жалба и е процесуално допустима. Като не установи пороци на обжалваното решение, които да водят до неговата нищожност или недопустимост, въззивният съд пристъпи към разглеждане на спора по същество.

Пред първата инстанция, след проведено заповедно производство, ищецът „Мото пфое” ЕООД гр. С. е предявил срещу ответника EТ „И.С.” гр. Ш. по реда на чл. 422 от ГПК иск с правно основание чл. 236 ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 347 ал. 2 от Търговския закон. Ищецът излага, че в качеството си на лизингодател на 21.03.2007 г. сключил с ответника като лизингополучател договор за финансов лизинг на товарен автомобил. В изпълнение на този договор, ищецът предоставил на ответника товарен автомобил „Форд транзит конект 230” с рег. № СА ***НН. Ищецът твърди, че сключеният договор за финансов лизинг бил с определен срок от 48 месеца, като се позовава на поръчка 1 от 21.03.2007 г. Ищецът твърди, че договорът за лизинг бил прекратен на 13.04.2011 г. и след като ответникът не е поискал прехвърляне на собствеността върху автомобила, той дължал неговото връщане на ищеца. Въпреки това, ответникът продължил да ползва автомобила, а ищецът извършвал дължимите данъчни и застрахователни плащания. На основание изложените обстоятелства, ищецът прави искане до съда да признае за установено, че ответникът му дължи общата сума от 17 985,50 лева, представляваща следните претендирани задължения:

- задължение за обезщетение за заплатените за сметка на ответника като лизингополучател застрахователни вноски и данъци в размер на 3648,81 лева;

- разноски за възстановяване държането на автомобилав размер на 720 лева;

- обезщетение за ползване на автомобила след прекратяване на договора, на основание чл. 347 ал. 2 от ТЗ във вр. с чл. 236 ал. 2 от ЗЗД –частична претенция в размер на 13 616,69 лева.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие следното:

На 21.03.2007 г. между страните бил сключен договор за финансов лизинг на автомобил. Според поръчка № 1 към договора от същата дата, негов предмет е предоставяне от лизингодателя „Мото пфое” ЕООД гр. С. на лизингополучателя EТ „И.С.” гр. Ш. на товарен автомобил „Форд Конект” модификация “Van LWB/T230”, червен на цвят, рег. № СА ***КК, шаси № ***, двигател № ***. В поръчка 1 към договора било уговорено заплащане от лизингополучателя на лизингодателя на общо 48 лизингови вноски, от които начална лизингова вноска от 623,68 евро без ДДС и 47 месечни лизингови вноски по 266,18 евро без ДДС. В договора е предвидено задължение на лизингодсателя да прехвърли на лизингополучателя собствеността върху автомобила след изплащането на лизинговите вноски и погасяване на възникналите по договора други задължения. В лизинговия договор е предвидено задължително сключване на договори за застраховка на автомобила „гражданска отговорност” и „пълно каско” за сметка на лизингополучателя. Лизинговият период от 48 месеца, през който са били дължими лизинговите вноски, е изтекъл, като лизингополучателят EТ „И.С.” гр. Ш. не е направил искане за прехвърляне на собствеността върху автомобила и не го е върнал на лизингодателя. Автомобилът е бил върнат на ищеца с протокол от 31.10.2014 г. (гр. д. № 2881/2015 г. л. 27). Според ищеца „Мото пфое” ЕООД гр. С., лизингодател по договора, неупражняването на правото на прехвърляне на собствеността върху автомобила е довело до прекратяване на договора за лизинг, с произтичащото от това задължение на ответника за връщане на лизинговата вещ.

Шуменският окръжен съд не споделя това становище. Договорът за лизинг не е сключен за срок от 48 месеца, каквото е твърдението на ищеца, а за неопределен срок, съгласно чл. 6 изр. 1 от договора (гр. д. № 2881/2015 г. л. 10). В т. 2.1 от представената от ищеца пред първата инстанция поръчка № 1 (гр. д. № 2881/2015 г. л. 23) е отбелязан срок на лизинга 48 месеца, но въззивният съд тълкува тази клауза като срок, уговорен в полза на лизингополучателя – лизингов период, през който са дължими лизинговите вноски за автомобила, след който срок и при изплащане на всички лизингови вноски и други дължими плащания, се поражда правото на лизингополучателя да иска прехвърляне на собствеността върху автомобила. Изтичането на този 48-месечен срок, в който срок лизинговите вноски са платени (твърдение в обратния смисъл няма), не води до прекратяване на договора за лизинг. В подкрепа на уговорена безсрочност на договора за лизинг е липсата на клауза за прекратяване на договора поради изтичане на уговорен срок. Напротив, съгласно чл. 7 т. 7.1 от договора предвижда, че договорът може да бъде прекратен при изтичане на всички срокове на финансовообвързания лизинг по всички поръчки за доставка, представляващи неразделна част от договора. Редакцията на тази клауза означава, че изтичането на 48-месечния срок не води до автоматично прекратяване на договора, а до възможност той да бъде прекратен. Тъй като това е възможност за всяка от страните, за прекратяването на договора за лизинг се изисква изрично изявление в този смисъл от някоя от страните. Изявление на лизингодателя за прекратяване на договора за лизинг няма. Поради това съдът намира, че с изтичането на срока от 48 месеца, уговорен в поръчка № 1 от 21.03.2007 г., договорът за лизинг не е бил прекратен.

Възможно основание за прекратяване на договора за лизинг е също и непрехвърлянето на собствеността върху автомобила от лизингодателя на лизингополучателя по вина на последния. В този случай, съгласно чл. 58 ал. 2 от договора, ако прехвърлянето не се осъществи в 60-дневен срок, лизингополучателят дължи връщане на автомобила при спазване на условията на чл. 68 от договора. Препращането към чл. 68 от договора означава, че волята на страните е била да разгледа хипотезата на чл. 58 ал. 2 от договора като основание за прекратяването му. Но според чл. 67 от договора, прекратяването на договора при условията на предходните членове (а чл. 58 е предходен спрямо чл. 67), става с писмено уведомление, отправено от изправната до неизправната страна, изпратено на посочения адрес за кореспонденция. Това означава, че за да се породи прекратителния ефект на бездействието на лизингополучателя по чл. 58 ал. 2 от договора и свързаното с това задължение за връщане на автомобила, следва лизингодателят да е отправил до него писмено уведомление за прекратяването на договора. Доказателства за такова уведомление от лизингодателя до лизингополучателя не са представени по делото. Точно обратното, лизингодателят е продължил да извършва застрахователни и данъчни плащания за автомобила за сметка на лизингополучателя, което означава, че той не е третирал лизинговия договор като прекратен.

При така изложените обстоятелства, въззивният съд намира, че договорът за лизинг е бил действащ и до връщането на лизинговата вещ на 31.10.2014 г. всички плащания по нея са били за сметка на ответника. В тази част претенцията на ищеца е основателна. Пред първата инстанция ищецът е представил доказателства за извършване на следните плащания във връзка с лизинговата вещ до датата на нейното връщане 31.10.2014 г.:

- по застрахователна полица от 05.04.2012 г. за застраховка гражданска отговорност – сума от 275,20 лева (л. 28);

- по застрахователна полица от 07.04.2014 г. за застраховка гражданска отговорност – сума от 297,64 лева (л. 34);

- по застрахователна полица от 31.03.2011 г. за застраховка пълно каско – сума от 443,49 евро, равностойна на 867,39 лева (л. 51-53);

- по застрахователна полица от 03.04.2012 г. за застарховка пълно каско – сума от 513,20 евро, равностойна на 1003,73 лева (л. 71-74);

- по застрахователна полица от 08.04.2013 г. за застраховка пълно каско – сума от 393,47 евро, равностойна на 769,56 лева (л. 93-96);

- по застрахователна полица от 04.04.2014 г. за застраховка пълно каско – сума от 323,32 евро, равностойна на 632,36 лева (л. 116-118);

- с приходна квитанция от 21.04.2012 г. – платен данък МПС – сума от 6,17 лева (л. 39);

- с платежно нареждане от 03.04.2014 г. – платена в полза на община Л.сума от от 608 766,92 лева (л. 46), като от приложената таблица, заверена с печат на общината, е видно, че в тази сума е включен дължимият данък МПС за лизинговия автомобил в размер на 7,41 лева (л. 48);

Останалите писмени доказателства не установяват по безспорен начин плащания, свързани с лизинговия автомобил. Не са приложени други застрахователни полици, освен изброените, които да удостоверят сключване на други договори за застраховка от ищеца – лизингодател и свързани с това застрахователни плащания. Не са приложени и други платежни документи, които да удостоверят данъчни плащания от ищеца – лизингодател. Цитираните в исковата молба документи – уведомления за дължими плащания, са едностранни изявление на ищеца до ответника и не удостоверяват платени от ищеца суми.

При тези доказателства, въззивният съд намира за основателна претенцията за сумите по извършени от ищеца застрахователни и данъчни плащания, в общ размер 3859,46 лева.

Неоснователна е претенцията за сумата от 720 лева, която ищецът обосновава са направени разноски за издирване и връщане на автомобила. Няма никакви доказателства, че за периода до връщането на автомобила – до 31.10.2014 г. ищецът е предприемал действия в този смисъл, нито че е оправял искания до ответника за връщане на вещта. Самият протокол за предаване и приемане на автомобила е подписан от представител на ищеца. Това обуславя извод за недоказаност на претенцията в тази й част.

Неоснователна е и частичната претенция с основание чл. 236 ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 347 от ТЗ за установяване дължимост на обезщетение в размер на 13 616,69 лева. Такова обезщетение се дължи само при прекратяване на договора за наем/лизинг, ако наемателят/лизингополучателят продължи да ползва вещта въпреки противопоставянето на наемодателя/лизингодателя. Не е налице нито една от тези предпоставки. Договорът за лизинг не е прекратен. Не са представени и доказателства, че за периода след падежа на последната лизингова вноска – 05.04.2011 г., до предаването на автомобила, лизингодателят се е противопоставял на ползването на автомобила от лизингополучателя или че е искал връщането на вещта. Доказаните по делото действия на ищеца са в обратния смисъл – като лизингодател, в изпълнение на договора той е продължил да извършва застрахователни и данъчни плащания за сметка на лизингополучателя. Това означава, че самият лизингодател е разглеждал договора като действащ, а не като прекратен. Горното обуславя извод за неоснователност на иска в тази му част.

В съответствие с горните изводи, следва обжалваното решение да бъде отменено в частта му, в която районният съд е признал за установено, че съществува вземане на „Мото пфое” ЕООД гр. С. от жалбоподателя – ответник в първата инстанция, над сумата от 3859,46 лева до размер 15 945,61 лева, като в тази част искът следва да бъде отхвърлен.

Следва решението да бъде отменено и в частта за разноските, като вместо това следва в тежест на ответника EТ „И.С.” гр. Ш. да се присъдят в полза на ищеца „Мото пфое” ЕООД гр. С. разноски за двете инстанция в общ размер 788,83 лева, съразмерно на уважената част от иска, а в тежест на ищеца „Мото пфое” ЕООД гр. С. и в полза на ответника EТ „И.С.” гр. Ш. да се присъдят разноски в размер на 2029,44 лева. Направеното от „Мото пфое” ЕООД гр. С. възражение за прекомерност на заплатеното от EТ „И.С.” гр. Ш. адвокатско възнаграждение е неоснователно. Заплатеното адвокатско възнаграждение е в размер на 950 лева не превишава минималния размер, предвиден в чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредбата за минималниите размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

Отменя решение № 184 от 23.03.2017 г. по гр. дело № 2881/2015 г. на Шуменския районен съд в частта му, в която съдът е признал за установено, че EТ „И.С.” гр. Ш. дължи на „Мото пфое” ЕООД гр. С. сума над 3859,46 лева до размер 15 945,61 лева, и вместо това в тази част постановява:

Отхвърля предявения от „Мото пфое” ЕООД гр. С. срещу EТ „И.С.” гр. Ш. по реда на чл. 422 от ГПК иск с правно основание чл. 347 ал. 2 от ТЗ във вр. с чл. 236 ал.2 от ЗЗД над сумата от 3859,46 лева до размер 15 945,61 лева.

Отменя решение № 184 от 23.03.2017 г. по гр. дело № 2881/2015 г. на Шуменския районен съд в частта му за разноските по делото и вместо това в тази част постановява:

Осъжда EТ „И.С.” гр. Ш. да заплати на „Мото пфое” ЕООД гр. С. разноски за двете инстанции в размер на 788,83 лева.

Осъжда „Мото пфое” ЕООД гр. С. да заплати на EТ „И.С.” гр. Ш. разноски за двете инстанции в размер на 2029,44 лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.