Р Е Ш Е Н И Е №190

гр. Шумен, 07.11.2017 г.

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на десети октомври двe хиляди и седемнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагьозян

ЧЛЕНОВЕ: 1. Р. Хаджииванова

2. Т. Димитрова

при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия Т. Димитрова в.гр.д. № 174 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на С.Ж.П., ЕГН **********,***, действаща чрез пълномощника адв. Д. М. от САК срещу решение № 280/12.05.2017 г. по гр.д. № 2833/2016 г. по описа на РСШ в частта, в която са отхвърлени исковете й по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, чл.128, т.2 от КТ, чл.220, ал.1 от КТ и чл.222 от КТ и е осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 490.00 лева.

Жалбоподателката намира решението за неправилно, незаконосъобразно и необосновано, по съображения, подробно изложени в жалбата й, с оглед на които моли въззивният съд да го отмени и постанови друго, с което да уважи изцяло исковите й претенции и присъди деловодни разноски за две инстанции.

В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемият „Водоснабдяване и канализация – Ш.„ ООД, гр. Ш., представлявано от управителя К.Г.М., чрез юрисконсулт Д.К., депозира отговор на въззивната жалба, в който я оспорва като неоснователна и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е подадена в срок, от и срещу надлежно легитимирани лица, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата се явява частично основателна, поради следното: Гр.д. № 2833/2016 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на жалбоподателката срещу въззиваемия, имаща за предмет искови претенции за признаване за незаконно и отмяна уволнението на ищцата, постановено със заповед № 1596/16.09.2016 г. на управителя на ответното дружество; за възстановяването й на, заеманата преди уволнението длъжност при ответника – „ отчетник начисление трудови възнаграждения „; за осъждане на работодателя да й заплати обезщетение за времето, през което е останала без работа по причина на незаконното й уволнение, но не повече от шест месеца, на база последното й брутно трудово възнаграждение – 600.00 лева; както и обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ и чл.23 от КТД в общ размер на 861.30 лева, обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ, в размер на 630.00 лева и начисленото й, но неизплатено трудово възнаграждение за м. септември 2016 г., ведно със законната лихва върху дължимите суми, считано от завеждане на исковата молба до окончателното им плащане и направените по делото разноски.

В отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете като неоснователни и недоказани, с оглед на което е поискал от съда да ги отхвърли изцяло и му присъди извършените по делото разноски, както и юрисконсултско възнаграждение. В хода на съдебните прения, процесуалният му представител е заявил възражение за прекомерност на заплатения на пълномощника на ищцата адвокатски хонорар.

Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 от КТ, вр. чл.225 от КТ; чл.222, ал.1, от КТ; чл.220, ал.1 от КТ и чл.128, т.2 от КТ, като с решението си е отхвърлил като неоснователни тези за признаване за незаконно и отмяна уволнението на ищцата – чл.344, ал.1, т.1 от КТ, за възстановяването й на предишната работа – чл.344, ал.1, т.2 от КТ и за осъждане на ответника да й заплати обезщетение за оставането й без работа, поради незаконното й уволнение, в размер на 600.00 лева – чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225 от КТ, обезщетение при уволнение поради съкращаване на щата – чл.222, ал.1 от КТ, вр. чл.23 от КТД, в размер на 161.30 лева, обезщетение за неспазено предизвестие – чл.220, ал.1 от КТ, в размер на 630.00 лева и дължимо трудово възнаграждение – чл.128, т.2 от КТ, в размер на 379.50 лева; отхвърлил е като погасен чрез плащане, извършено на 18.01.2017 г. иска за заплащане на обезщетение поради съкращаване на щата – чл.222, ал.1 от КТ, в размер на 600.00 лева; осъдил е ответника да заплати на ищцата сумата от 9.30 лева – законна лихва върху сумата от 522.21 лева / нетна сума на обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ /, за периода от депозиране на исковата молба – 16.11.2016 г. до 18.01.2017 г., както и 75.00 лева – деловодни разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете и е осъдил ищцата да заплати на ответника сумата от 490.00 лева – деловодни разноски съобразно отхвърлената част от исковете. Решението се обжалва от ищцата в отхвърлителните му части и в частта, в която са й възложени в тежест деловодни разноски, платими в полза на ответника.

След проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

От събраните по делото писмени доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се доказва, че жалбоподателката е работила в дружеството – въззиваем по трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № 74-ТД/11.07.2014 г., на длъжността „отчетник начисление на трудови възнаграждения”, като след изтичане на първоначално уговорения срок на изпитване, трудовото правоотношение се е трансформирало в такова за неопределен срок, на основание чл.71, ал.2 от КТ. С допълнително споразумение № 118/06.11.2014 г. основното й трудово възнаграждение е било уговорено в размер на 600 лева месечно. На 16.09.2016 г. на служителката са били връчени предизвестие № 1595/16.09.2016 г. и заповед № 1596/16.09.2016 г. на управителя на дружеството за прекратяване на трудовото й правоотношение, на основание чл.328, ал.1, т.2 от КТ – поради съкращаване на щата, считано от 17.09.2016 г.. В заповедта за уволнение е разпоредено на лицето да се изплатят обезщетения по чл.326, ал.2 от КТ – за неспазения срок на предизвестие, в размер на едно брутно трудово възнаграждение и по чл.23, ал.1 от КТ – обезщетение в размер на 50% от минималното трудово възнаграждение за бранша. В предизвестието й е посочено изрично, че за неспазения срок на предизвестие от 30 дни ще й бъде изплатено обезщетение. Между страните не се спори, че са обвързани от действието на КТД от 01.04.2015 г., вписан в ДИТ – гр. Ш.на 06.04.2016 г., приложен на л. 168 – 183 от първоинстанционното дело, на чиито разпоредби жалбоподателката основава част от претенциите и възраженията си. От намиращите се на л.48, л.60 и л.70 от същото делото служебна бележка № 699/14.07.2014 г., заключение на „СТМ – Ш.„ ООД от 15.07.2017 г. и декларация от 14.07.2014 г., се установява и не се спори, че при постъпването й на работа на жалбоподателката е бил проведен начален инструктаж за безопасност и здраве при рабата и тя е декларирала изрично, че не страда от някое от заболяванията, изброени в Наредба № 5/20.02.1987 г., както и, че СТМ е дала заключение, че може да заема длъжността, на която е назначена. На л. 50 – 52 е приложена длъжността характеристика за длъжността „ отчетник начисление на трудови възнаграждения „, подписана лично от жалбоподателката на 14.07.2014 г., което удостоверява, че се е запознала с нея още при възникване на трудовото й правоотношение. На л. 197 – 217 са приложени извадка от щатно разписание на „ В и К „ ООД, гр. Ш. към 01.06.2016 г. и заповед № 1460/01.09.2016 г. на управителя на дружеството за промяна на щатните бройки, ведно с щатно разписание в сила от 01.09.2016 г., представляващо неразделна част от заповедта, видно от които преди 01.09.2016 г. по щатно разписание за длъжността на жалбоподателката е била предвидена една бройка, заемана от нея. С цитираната заповед на управителя на дружеството – въззиваем длъжността е съкратена, като новото щатно разписание, в което не е включена е било утвърдено и е влязло в сила преди датата на уволнението на П..

Въз основа на изнесените факти, съдът достига до следните правни изводи по отношение основателността на иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ – В исковата си молба жалбоподателката сочи като основания за незаконност на уволнението, че в заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение основанието е посочено бланкетно, като не е уточнено кога, как и коя длъжност е съкратена; че не е налице реално съкращение на щата, тъй като преди изтичането на два месеца от уволнението й е бил назначен нов служител, на когото е възложено да изпълнява същите трудови функции като нейните и, че преди уволнението й работодателят не й е изискал информация дали страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г.. Дори напротив, прекратил е трудовото й правоотношение въпреки, че е знаел, че й предстои да постъпи в болница за потвърждаване или изключване на диагноза исхемична болест на сърцето, за наличие на каквато имало данни. Едва с въззивната жалба, жалбоподателката релевира и възражение за нарушаване изискването на чл.68 от КТД.

Относно първото от възраженията, в заповедта за уволнение, като основание за прекратяване трудовото правоотношение на жалбоподателката е посочено чл.328, ал.1, т.2 от КТ – съкращение на щата. Визираната разпоредба урежда безвиновно основание за уволнение, поради което КТ не предвижда изискване за мотивиране на заповедта, включая посочване кога, как и коя длъжност е съкратена. Освен това, работодателят не е длъжен да уточнява и причините за съкращение на съответната длъжност, тъй като това е въпрос на преценка от негова страна, с оглед целесъобразно и ефективно осъществяване дейността на предприятието, и не подлежи на контрол от съда. На съдебен контрол подлежи уволнението, извършено въз основа съкращението на щата, но не и самото съкращение. Ето защо, съдът приема, възраженията на жалбоподателката за незаконност на уволнението й, поради бланкетно посочване основанието за прекратяване на трудовото й правоотношение за необосновано.

С оглед на другите възведени възражения и разпоредбата на чл.344, ал.3 от КТ, съдът счита за необходимо, преди произнасяне по съществото на спора по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, да обсъди тези във връзка с нарушаване правото на закрила на служителката по чл.333, ал.1, т. 3 и чл.333, ал.4 от КТ.

Досежно възражението, че уволнението е осъществено в нарушение разпоредбата на чл.333, ал.1, т.3 от КТ, съгласно цитираната правна норма и задължителната практика на ВКС, когато възнамерява да упражни правото си да уволни поради съкращение в щата работник или служител, който страда от заболяване по Наредба № 5/20.02.1987 г., работодателят е длъжен да поиска от определения за уволнение информация дали страда от заболяване, предвидено в Наредбата. Когато събере данни за наличие на такова заболяване, работодателят е длъжен да поиска от ТЕЛК мнение, като изпрати за това необходимите медицински документи. С това той изпълнява задължението си по чл.333, ал.2 от КТ. След като получи мнението на ТЕЛК, той е длъжен да го изпрати на Инспекцията по труда, за да получи или не разрешение за уволнение на работника. Липсата на дадено разрешение от компетентната инспекция по труда е равнозначно на липсата на разрешение, поради което само на това основание, издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е незаконосъобразна и следва да бъде отменена, без да се разглежда спора по същество. Закрилата по чл.333, ал.1, т.3 от КТ е от обективен характер и цели да предпази работника от неблагоприятните последици на уволнението по съображения от социален и хуманен характер. Поради това, за приложението й няма значение дали работникът е изпълнил задължението си по чл.2 от Наредба № 5/1987 г., предвид липсата на легално вменено задължение за същия да уведомява работодателя си предварително за наличието на болести, даващи право на закрила или да представя съответните документи, като значение има единствено дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът/служителят е страдал от заболяване по чл.1 от Наредбата. За прилагане на закрилата е достатъчно към връчване на заповедта за уволнение работникът обективно да страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г., независимо дали работодателят е знаел за това, освен ако работникът умишлено го е въвел в заблуждение, давайки след поискване невярна предварителна информация, че не страда от такова заболяване. Когато работник или служител писмено е декларирал пред работодателя си към момента на връчването на заповедта (предизвестието или друг писмен акт) за уволнението му, че не боледува от болест по Наредба № 5/20.02.1987 г., и работодателят не е разполагал към същия момент с информация за такова негово заболяване, работникът или служителят не може успешно да се позове на предварителната закрила при уволнение по чл.333, ал.1, т.3 от КТ по-късно, включително и в последващото исково производство относно незаконосъобразността на уволнението. Във всички други случаи неизпълнението на задължението за уведомяване на работодателя за заболяването или за представяне на доказателства за него няма правно значение за приложението на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 от КТ. Тя се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и дали са представени медицински документи за него. За да може да спази изискването по чл.333, ал.1, т.3 от КТ, работодателят трябва да има информация за здравния статус на съответния работник или служител. Именно с тази цел е предвидено и в Наредба № 5/1987 г. работодателят да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите, посочени в чл.1, ал.1 на същата наредба, включително да изиска представяне и на и медицински документи, удостоверяващи болести по цитираната наредба /арг. ал.2 на същия текст/. Моментът, към който следва да е налице предварителна закрила по чл.333, ал.1 е връчването на заповедта за уволнение или предизвестието за това, т.е. моментът, към който правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е породило действие с достигането на писменото изявление до адресата. Това е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението - моментът, към който следва да се извършва преценката съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено то, включително и дали е преодоляна закрилата по чл.333, ал.1 от КТ. Съгласно чл.1, ал.2 от Наредба № 5/20.02.21987 г. за болестите, при които боледуващите имат право на особена закрила при уволнение, работодателят е длъжен да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от някоя от посочените болести. Неизпълнението на това задължение обаче не опорочава само по себе си извършеното уволнение. Това задължение на работодателя е нормативно уредено с цел работникът да предаде на работодателя медицинските документи (епикриза, медицинско удостоверение и др.), с които разполага, за да може работодателят съгласно чл.3 от Наредбата да ги представи пред съответната ТЕЛК за мнение. Ако уволненият работник не страда от заболяване по чл.1, ал.1 от Наредбата или не знае, че има такова страдание, неизпълнението на задължението по чл.1, ал.2 от Наредбата е правно ирелевантно. Ако работникът, макар да не е знаел точно какво е страданието му, но то вече е било проявено, неизпълнението на задължението по чл.1, ал.2 от Наредбата опорочава уволнението, тъй като работникът е лишен от възможността да заяви, че има страдание, и в този случай работодателят е бил длъжен да поиска неговото освидетелстване. Наличието на заболяване по чл.1, ал.1 от Наредбата се установява с решение на ТЕЛК по чл.4, но медицински документ по чл.2 от Нередбата може да бъде епикриза, медицинско удостоверение, болничен лист или друг документ, издаден от лечебното или профилактичното заведение, в което работникът се е лекувал или се води на диспансерен учет.

В конкретния случай, се установява, че жалбоподателката е декларирала, че няма заболявания по Наредба № 5/1987 г. при постъпването й на работа, като работодателят не твърди и не представя доказателства, че е изискал от същата информация дали страда от някое от посочените заболявания непосредствено преди връчване на заповедта за уволнението й, от което следва, че не е изпълнил задължението си по чл.1, ал.2 от Наредба № 5/1987 г.. В тази връзка и, с оглед на изложените по-горе постановки възражението на последния, че след като веднъж е декларирала, че не страда от болест по чл.1, ал.1 от Наредбата, служителката е била длъжна да го уведоми за евентуална промяна в обстоятелствата и наличието на такава към датата на уволнението й, а като не го е сторила не би могла да се позовава на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 от КТ, следва да се отхвърли като изцяло некореспондиращо с императивната правна норма и неоснователно. Доколкото декларацията е подписана от служителката две години преди датата на уволнението й, работодателят не е могъл да се позовава на отразените в нея данни, и е следвало да изиска актуална информация и събере доказателства за здравословното й състояние към момента на прекратяване на трудовото й правоотношение. А, след като не го е сторил е допуснал с бездействието си накърняване на законоустановеното й правото на закрила при уволнение. Същевременно, от приложените на л.234 – 235 и л.6 – 7 от първоинстанционното дело, амбулаторен лист № 2741/14.09.2016 г., издаден от д-р Н.К.и епикриза от 21.09.2016 г., издадена от УСБАЛ по кардиология – гр. П., се установява по категоричен начин, че към датата на уволнението й е имало данни, удостоверени в медицински документи и жалбоподателката обективно е страдала от исхемична болест на сърцето, посочена изрично в чл.1, ал.1, т.1 от Наредба № 5/20.02.1987 г. като заболяване, за което страдащите от него работници се ползват от закрилата по чл.333, ал.1, т.1 от КТ. Като съобрази горното, съдът приема за безспорно установено, че към датата на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение служителката се е ползвала от закрилата по чл.333, ал.1, т.3 от КТ и, че работодателят не е изпълнил задълженията си по чл.1, ал.2 от Наредба № 5/1987 г. и чл.333, ал.1 и ал.2 от от КТ, да събере информация за заболяването й, да изиска мнение от съответната ТЕЛК и получи разрешение от ИТ – Ш.за уволнението й, поради което и на основание чл.334, ал.3 от КТ същото е незаконосъобразно и следва да се отмени, без произнасяне по съществото на правния спор.

Относно възражението, че преди уволнението работодателят не е изпълнил задължението си да поиска писмено съгласие от съответната синдикална организация, в съответствие с разпоредбата на чл.68 от КТД, вр. чл.333, ал.4 от КТ, съдът счита, че не следва да се има предвид, като предявено едва с въззивната жалба и преклудирано. Само за пълнота и във връзка с възражението на жалбоподателката, че не става ясно от кого е подписано за получил искането до КНСБ, приложено на л.218 от първоинстанционното дело, следва да се отбележи, че, видно от съдържанието, му то е адресирано до некомпетентен орган, в лицето на председателя на КНСБ, тъй като, съгласно чл.333, ал.4 и чл.68 от КТД съгласие за прекратяване трудовото правоотношение с работник – синдикален член следва да бъде получено от колективния орган на съответната синдикална организация, а не от едноличен такъв, в лицето на председателя й, поради което, за да е валидно и да породи целените правни последици, искането за даване на разрешение или мнение следва да е отправено именно до колективния, а не до друг орган на синдиката.

В съответствие с изложените фактически и правни доводи, настоящата инстанция достига до извод, че искът по чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване уволнението на жалбоподателката за незаконно и отмяната му и основателен и доказан и следва да се уважи.

Предвид основателността на главния иск по чл.344, а.1, т.1 от КТ и обстоятелството, че преди уволнението й жалбоподателката е полагала труд при въззиваемия по трудово правоотношение с неопределен срок на действие, като основателен следва да се уважи и акцесорния иск по чл.344, ал.1, т.2 от КТ, за възстановяването й на заеманата преди незаконното й уволнение длъжност „ отчетник начисления трудови възнаграждения „ във „ В и К „ ООД, гр. Ш..

Досежно иска по чл.344, ал.1, т.3 от КТ се установи, че трудовото правоотношение на жалбоподателката е прекратено считано от 17.09.2017 г.. От приложените на л. 227, л.231-233, л. 236-242, служебна бележка от АЗ, разпореждания на ЗА ръководител на осигуряването за безработица при ТД на НОИ – Ш., писмо от ТД на НАП – В., офис Ш., удостоверение от ТД на НОИ – Ш., справка от ТД на НОИ – Ш., трудов договор № 1/16.01.2017 г., писмо и справка от ТД на НАП – В., офис Ш., се доказва, че за времето от 27.09.2016 г. до 16.01.2017 г. същата е била регистрирана като безработна, като за периода 17.09.2016 г. - 16.01.2017 г. й е било признато и изплатено парично обезщетение за безработица по чл.54а, ал.1 от КСО в размер общо на 460.80 лева. Считано от 17.01.2017 г. жалбоподателката е започнала работа при друг работодател – ОУ „ П.В.„, с. М., като учител в ЧДО V – VІІІ клас, на непълно работно време – 4 часа, с основно месечно възнаграждение в размер на 300.00 лева + 9.00 лева за трудов стаж и професионален опит. Предвид изричните разпоредби на чл.42, ал.2, изр. 2 и чл.54е от КСО и липсата на законова регламентация, освобождаваща работодателя от задължението за изплащане на уволнения работник обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, когато последният е получавал за същия период и обезщетение за безработица от НОИ, следва, че получаването на осигурително обезщетение за безработица в периода по чл.225, ал.1 от КТ е изцяло ирелевантно за дължимостта на обезщетението по чл.344, ал.1, т.3 от КТ. Тази дължимост не се изключва и, ако лицето получава други доходи през същия период, освен ако тези доходи са от друго трудово или служебно правоотношение. Действително, осигурителното обезщетение за безработица замества загубен трудов доход, но законодателят е предвидил изрично зависимост между него и обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ, съгласно която първото не пречка за получаване на второто, а обратно – при присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ с влязло в сила решение, работникът, получил за същия период и осигурително обезщетение по КСО, дължи да го възстанови на осигурителния орган, който го е изплатил. Очевидно законът не допуска кумулирането на двете обезщетения, но само държавата /в лицето на НОИ/ се освобождава от дължимостта на осигурителното обезщетение, тъй като само за изплащането на това обезщетение се въздига като условие липсата на получено обезщетение за оставане без работа. Същевременно, работодателят не се освобождава от изплащането на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, ако работникът получава и осигурително обезщетение – той го дължи винаги. Поради горното, съдът приема, че за периода от датата на уволнението й до постъпването й на работа при друг работодател, т.е. от 17.09.2016 г. до 17.01.2017 г. жалбоподателката има право да получи обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ от въззиваемия, равняващо се в размер на по 600.00 лева месечно, както е заявено с исковата й молба, въпреки, че, според заключението на вещото лице по ССЕ, размерът на дължимото й се се равнява на 630.00 лева месечно, или общо на 2 400.00 лева за четирите месеца. Съобразно изричната разпоредба на чл.225, ал.2 от КТ, за времето от постъпването й на работа при другия работодател, при който е получава по-ниско възнаграждение, до изтичане на шестмесечния срок по чл.225, ал.1 от КТ, жалбоподателката има право на разликата между възнаграждението, което е получавала при въззиваемия и това, което й се заплаща по новото трудово правоотношение, т.е. в размер на 291.00 лева месечно или общо в размер на 582.00 лева за двата месеца. В съответствие с изложеното, заключава, че искът по чл.344, ал.1, т.3 от КТ е основателен и следва да се уважи за сумата от 2 982.00 лева. В останалата част, за разликата от 2 982.00 лева до пълния предявен размер от 3 600.00 лева, искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

С оглед уважаването на исковете по чл.344, ал.1 от КТ, възстановяване на служителката на заеманата преди уволнението длъжност и осъждане на работодателя да й заплати обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, исковете за заплащане на обезщетения по чл.220, ал.1 от КТ, чл.222, ал.1 от КТ и чл.23, ал.1 от КТД, вр. чл.222, ал.1 от КТ се явяват неоснователни, поради липсата на материално право на вземане на служителката. Дължимостта на визираните обезщетения се предпоставя от законосъобразно прекратяване трудовото правоотношение между страните, като с признаване на уволнението за незаконно и отмяната му основанието за изплащането им на работника отпада, а обезщетителната им функция се замества от присъденото му обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, което е недопустимо да се кумулира с някое от посочените по-горе. Ето защо, ако на работника са били изплатени обезщетения по чл.220, ал.1 и чл.222, ал.1 от КТ и впоследствие прекратяването на трудовото правоотношение бъде отменено като незаконно и му бъде присъдено обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, работодателят има право да предяви възражение за прихващане между вземанията си за платените на отпаднало основание обезщетения по чл.220, ал.1 и чл.222, ал.1 от КТ и вземането на работника за обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, а ако исковете по чл. 220, ал.1 и чл.222, ал.1 от КТ са обективно съединени с искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, при уважаване на тези по чл.344 от КТ, претенциите по чл.220 и чл.222 от КТ подлежат на отхвърляне. Още повече, че в конкретната хипотеза, от приложените по делото фиш за заплата за м. 10.2016 г. и платежно нареждане / л.195 от първоинстанционното дело /, се установява, че по ведомост за заплати за м. 10.2016 г. на ищцата е било начислено, а на 18.01.2017 г. и изплатено обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ, от което следва, че вземането й е погасено поради плащане. По изложените съображения, съдът намира, че исковете по чл.222, ал.1 от КТ, чл.23, ал.1 от КТД, вр. чл.222, ал.1 и чл.220, ал.1 от КТ следва да бъдат отхвърлени изцяло, първият от които – като погасен поради плащане, а другите два – като неоснователни.

Касателно иска за неизплатено трудово възнаграждение за м. септември 2016 г., от заключението на вещото лице се установява, че дължимото се на жалбоподателката възлиза на 346.50 лева брутна сума, или 271.62 лева - нетна сума, начислена по ведомост за заплати за м. 09.2016 г.. Видно от намиращия се на л.8 фиш за м.09.2016 г., на служителката са били начислени основна заплата, възнаграждение за трудов стаж и храна, както и обезщетения по чл.23, ал.1 от КТД и чл.224, ал.1 от КТ, като са й направени удръжки за ДОД, ДОО – лична, лична вноска ПКБО, лична вноска ЗО, лична вноска общо заболяване, лична вноска УП2, лична вноска за пенсионно осигуряване, вноска в ЦКБ и вноска заем Взаимоспомагателна каса, възлизаща в размер на 1 050.00 лева, въз основа на което като сума за получаване е посочена – 0.00 лева. От изложеното следва извод, че начисленото на жалбоподателката възнаграждение за м. 09.2016 г. не й е изплатено реално, поради удържането му от работодателя за погасяване на нейно задължение към Взаимоспомагателна каса. Последната не оспорва и от приложените на л.37-40, л.42-43, л.87-90 от първоинстанционното дело документи се потвърждава, че е била член на ВСК и, че е депозирала молба и е изтеглила заем в размер на 2 000 лева, за 20-месечно изплащане, като, според приложената на л.87 молба, страните са се съгласили, че заемът ще бъде изплащан от заемополучателката от месечната й заплата, в размер на 600.00 лева. На л. 42 е приложена и подписана от жалбоподателката декларация, в която е декларирала изрично, че към 30.08.2016 г. размерът на задължението й към ВСК възлиза на 2 220 лева, както и, че след удържане на сумата от последното й трудово възнаграждение за м. септември, поради напускане, ще погасява недостига на месечни вноски в размер на по 100.00 лева. От цитираните молба за отпускане на заем от ВСК и декларация от 30.08.2016 г. може да се заключи, че жалбоподателката е дала изрично съгласие от месечното й трудово възнаграждение, включая от това за последния месец преди уволнението й, да бъде удържана като вноска за погасяване на заема й сумата от 100.00 лева, от което следва, че работодателят е имал основание да удържи от възнаграждението й за м. 09.2016 г. само 100.00 лева, но не и целия размер. Предвид това и императивната норма на чл.272 от КТ, приема, че за разликата от 171.62 лева, искът по чл.128, т.2 от КТ е основателен и доказан и следва да се уважи.

Присъдените суми се дължат, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им плащане.

В съответствие с изложените мотиви, въззивният съд намери, че обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди, в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл.220, ал.1 от КТ; чл.222, ал.1, от КТ; чл.23, ал.1 от КТД, вр. чл.222, ал.1 от КТ – изцяло, иска по 344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ – за сумата от 600.00 лева и иска по чл.128, т.2 от КТ – за сумата над 171.62 лева, както и в частта за разноските, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер до 175.28 лева. В частта, в която са отхвърлени исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ; в частта, в която е отхвърлен иска по чл.344, ал.1, т.1, вр. чл.225, ал.1 от КТ за сумата от 2 982.00 лева; в частта, в която е отхвърлен иска по чл.128, т.2 от КТ за сумата до 171.62 лева и в частта за разноските, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника деловодни разноски над 175.28 лева, решението е неправилно и следва да се отмени, като, вместо него, бъде постановено друго, с което да бъде признато за незаконно и отменено уволнението на служителката, същата да бъде възстановена на заеманата преди уволнението й длъжност и работодателят бъде осъден да й заплати обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, в размер на 2 982.00 лева, както и неизплатено трудово възнаграждение за м. 09.2016 г., в размер на 171.62 лева, ведно със законната лихва за забава върху посочените суми, считано от завеждане на исковата молба до окончателното им плащане, както, и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, деловодни разноски съобразно уважената част от исковете, в размер на 354.28 лева, като възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, направено от страна на въззиваемия бъде отхвърлено като неоснователно, предвид очевидната фактическа и правна сложност на делото и липсата на основания за намаляване размера на заплатения от жалбоподателката адвокатски хонорар. Искът по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ за смута над 2 982.00 лева до сумата от 3 000 лева, следва да се отхвърли, като неоснователен, като за разликата от 600.00 лева до пълния предявен размер от 3 600.00 лева, искът е отхвърлен с решението на ШРС. На основание чл.76, ал.6, вр. чл.83, ал.1, т.1 от ГПК, ответникът по исковете следва да бъде осъден да заплати по сметка бюджета на съдебната власт държавна такса върху уважените искове в размер на 209.28 лева и деловодни разноски за възнаграждение на вещо лице, в размер на 48.00 лева, както и държавна такса за въззивно обжалване, съразмерно на уважената част от жалбата, в размер на 104.64 лева.

Във връзка с изхода от правния спор, съдът намира, че извършените във въззивното производство разноски, следва да бъдат възложени в тежест на страните, така както и доколкото са направени от всяка от тях.

Водим от горното,

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 280/12.05.2017 г. по гр.д. № 2833/2016 г. по описа на Районен съд – Шумен, в ЧАСТТА, в която са отхвърлени, предявените от С.Ж.П. ***, исковете с правно основание чл.220, ал.1 от КТ; чл.222, ал.1, от КТ; чл.23, ал.1 от КТД, вр. чл.222, ал.1 от КТ – изцяло, иск по 344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ – за сумата от 600.00 лева и иск по чл.128, т.2 от КТ - за сумата над 171.62 лева, както и в частта за разноските, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер до 175.28 лева.

ОТМЕНЯ решение № 280/12.05.2017 г. по гр.д. № 2833/2016 г. по описа на Районен съд – Шумен, в ЧАСТТА, в която са отхвърлени, предявените от С.Ж.П. ***, иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, иск по чл.344, ал.1, т.2 от КТ, иск по чл.344, ал.1, т.3 от КТ за сумата от 600.00 лева до 2 982.00 лева и иск по чл.128, т.2 от КТ, за сумата до 171.62 лева, като, вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ уволнението на С.Ж.П., ЕГН **********, постановено със заповед № 1596/16.09.2016 г. на управителя на „ В и К „ ООД, гр. Ш..

ВЪЗСТАНОВЯВА С.Ж.П., ЕГН ********** на заеманата преди незаконното й уволнение длъжност във „ В и К „ ООД, гр. Ш. – отчетник начисление трудови възнаграждения.

ОСЪЖДА „ В и К „ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Ш..., представлявано от управителя К.М.Г., да заплати на С.Ж.П., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 2 982.00 лева – обезщетение по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 и ал.2 от КТ, за оставането й без работа, поради незаконното й уволнение за времето от 17.09.2017 г. до 17.01.2017 г., и за разликата между получаваното от друг работодател по-ниско възнаграждение и възнаграждението, което е получавала за заеманата преди уволнението й длъжност през времето от 18.01.2017 г. до 17.03.2017 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 16.11.2016 г. до окончателното й плащане.

ОТХВЪРЛЯ иска по чл.344, ал.1, т.3 от КТ в останалата част, за сумата от 2 982.00 лева до 3 000.00 лева, като неоснователен.

ОСЪЖДА „ В и К „ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Ш..., представлявано от управителя К.М.Г., да заплати на С.Ж.П., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 171.62 лева – дължимо трудово възнаграждение за м. септември 2016 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 16.11.2016 г. до окончателното й плащане.

ОСЪЖДА „ В и К „ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Ш..., представлявано от управителя К.М.Г., да заплати на С.Ж.П., ЕГН **********, с адрес: ***, деловодни разноски съобразно уважената част от исковете, в размер на 354.28 лева.

ОСЪЖДА „ В и К „ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Ш..., представлявано от управителя К.М.Г. да заплати по сметка бюджета на съдебната власт държавна такса върху уважените искове, в размер на 209.28 лева, както и деловодни разноски за възнаграждение на вещо лице, в размер на 48.00 лева.

В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

ВЪЗЛАГА извършените във въззивното производство разноски в тежест на страните, така както и доколкото са направени от всяка от тях.

ОСЪЖДА „ В и К „ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Ш..., представлявано от управителя К.М.Г. да заплати по сметка бюджета на съдебната власт държавна такса за въззивно обжалване в размер на 104.64 лева.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.