Р Е Ш Е Н И Е № 41

гр. Шумен, 21.02.2017 г.

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и седемнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

2. М. Маринов

при секретаря А. А., като разгледа докладваното от съдията докладчик Т. Димитрова в.гр.д. № 625 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на И.Я.И., действаща чрез пълномощника адв. М. М. от ШАК, срещу решение № 322/31.10.2016 г. по гр.д. № 17/2012 г. по описа на НПРС, с което са отхвърлени предявените от нея искове за неизплатени трудови възнаграждения за периода м. януари – м. юни 2009 г., в размер общо на 1 018.33 лева, ведно с дължимата върху тях лихва за забава, считано от 31.07.2009 г. до завеждане на исковата молба – 11.01.2012 г., в размер на 290.00 лева общо.

Жалбоподателката намира решението за неправилно и незаконосъобразно, по съображения подробно изложени в жалбата, с оглед на които моли въззивният съд да го отмени и върне делото на първоинстанционния съд за ново гледане, с указания за спирането му на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК, или да реши спора по същество, като уважи предявените искове.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият Сдружение „ Н.П. – днес и утре „, гр. Н.П., представлявано от председателя на УС Н.С.С. не изпраща отговор на жалбата.

Разгледана по същество, същата се явява неоснователна, поради следното: Гр.д. № 17/2012 г. по описа на НПРС е образувано по искова молба на жалбоподателката срещу въззиваемия, с претенция за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 1 018.33 лева – неизплатени трудови възнаграждения за периода м. 01. – м. 06.2009 г., ведно с дължимата върху тях лихва за забава, считано от 31.07.2009 г. до завеждане на иска – 11.01.2012 г., в размер на 290.00 лева.

Ответникът е оспорил предявените искове като изцяло неоснователни и недоказани, с твърдение, че претендираните трудови възнаграждения са изплатени на ищцата.

С протоколно определение от 07.03.2012 г., в полза на ищцата е открито производство по чл.193, ал.1 от ГПК за оспорване съдържанието на представените от ответника разплащателни ведомости за периода м. 01 – м. 06.2009 г.. С протоколно определение от 10.05.2016 г., в полза на същата е открито производство по оспорване съдържанието на ПКО № 29а/31.03.2009 г., ПКО 29б/23.06.2009 г. и ПКО № 29в/24.06.2009 г.. Това определение е отменено с определение № 272/17.05.2016 г..

Първоинстанционният съд е квалифицирал исковите претенции по чл.128, ал.1, вр. чл.270, ал.2 от КТ, като с решението си ги е отхвърлил изцяло, като неоснователни. В решението липсва произнасяне във връзка с, откритото с определение от 07.03.2012 г. производство по оспорване съдържанието на ведомости за заплати за периода м. 01 – м. 06.2009 г.. Този пропуск обаче подлежи на отстраняване по реда на допълване на решението и не е предмет въззивната жалба. Независимо от горното, следва да се отбележи, че оспорването на визираните документи по реда на чл.193, ал.1 от ГПК е недопустимо, поради липса на правен интерес от предявяване на иск за опровергаване на съдържанието им, тъй като те представляват разписки за плащане и са частни свидетелстващи документи, които нямат обвързваща материална доказателствена сила, освен ако удостоверяват неизгодни за издателя си факти. Ето защо, лицето което твърди, че удостовереното в документите не отговаря на действителното фактическо положение, може да докаже възражението си чрез всички допустими от закона доказателствени средства и няма основание да оспорва съдържанието им чрез нарочен иск. Частните документи се ползват с формална доказателствена сила, която се отнася единствено относно факта на писменото изявление и неговото авторство. Тя не обхваща други данни, за които документът свидетелства. Задължителната формална доказателствена сила на частния документ се изразява в това, че текстът му се смята за изявление на лицето, което го е подписало, до доказване на обратното, във връзка с което оспорващият автентичността / авторството / на волеизявлението следва да направи изрично изявление за оспорване. Когато авторството на документа е безспорно, материалната доказателствена сила на частния свидетелстващ документ се зачита само, ако издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти, или в изрично посочените от закона случаи. Доказателствената сила на останалите частни свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно негово убеждение, с оглед на всички обстоятелства по делото, поради което не е налице правен интерес от оспорване на удостовереното в тях по реда на чл.193, ал.1 от ГПК и при заобикаляне на общите правила за разпределение на доказателствената тежест и допустимост на доказателствените средства за опровергаване на писмени доказателства.

След проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в частта, в която съдът се е произнесъл по същество относно исковете за неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения за забава върху тях.

По съществото на спора, от събраните по делото доказателства, се установява, че жалбоподателката е заемала длъжност „Социален асистент” във въззиваемото дружество, като трудовото й правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № 4/01.09.2008 г. е било за определен срок – до 30.06.2009 г., на пълен работен ден – 8 часа, при първоначално уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 220 лева. С допълнително споразумение от 01.12.2008 г. същото е изменено за работа на непълен работен ден – 7 часа, с основно възнаграждение 1.68 лева на час. По делото са представени копия от ведомости за заплати за месеците януари, февруари, март, април, май и юни 2009 г., всички подписани от жалбоподателката, която не оспорва автентичността на подписа си. Според заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ, възприето като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, общият размер на дължимите и начислени на служителката трудови възнаграждения за периода 01.01.2009 - 30.06.2009 г. възлиза на 1 853.17 лева – бруто и 1 451.44 лева нето, като, според счетоводните документи на дружеството, посочената сума й е изплатена изцяло и в брой от работодателя. Вещото лице сочи, че, при извършена проверка на сметка 501“Каса“ на Сдружение „Н.П. –днес и утре“, приложена по НОХД №196/2014 г. по описа на НПРС, е установило, че изплащането в брой на работните заплати на работещите в сдружението, в т.ч. и на ищцата е станало след захранване на касата на сдружението с парични средства от частни лица, както следва: 1/ На 31.03.2009 г. с ПКО 29а/31.03.2009 г., внесени на каса от С.С.А. с ЕГН:**********, без изписано в ПКО основание за внасяне – 7000.00 лева, 2/ На 23.06.2009 г. с ПКО 29б/23.06.2009 г., внесени на каса от А.И.Т. с ЕГН:**********, без изписано в ПКО основание за внасяне – 7000.00 лева, 3/ На 24.06.2009 г. с ПКО 29в/24.06.2009 г., внесени на каса от М.С.К. с ЕГН:**********, без изписано в ПКО основание за внасяне – 7 000.00 лева. В тази връзка, прави констатация, че без внасянето на горепосочените суми изплащането на работните заплати на персонала не би било възможно, тъй като в касата на сдружението не е имало наличност за плащане на заплати. По делото е приложено копие от влязла в сила присъда по НОХД № 196/2014 г. на НПРС, с която председателя на ответното сдружение е осъден за това, че на 03.08.2013 г. в гр. Н.П. е подбуждала лицето А.И.Т. към извършване на престъпление по чл. 290 от НК, а именно пред надлежен орган на властта, като свидетел устно и съзнателно да потвърди неистина – да каже, че е дал на Н.С.С. в заем парична сума в размер на 7 000.00 лева – престъпление по чл.293, ал.1 от НК, за което й е наложено наказание глоба в размер на 1 000.00 лева.

Въз основа на изнесените по-горе факти, въззивният достига до следните правни изводи: Съгласно разпоредбите на чл.128, т.1 и т.2 от КТ, изплащането на трудовото възнаграждение на работника се осъществява въз основа на отразеното във ведомостта за заплати, водена от работодателя. Тези ведомости са годно доказателствено средство за доказване на обстоятелствата относно начисляване и заплащане на трудовото възнаграждение, поради което подписаните от жалбоподателката удостоверяват, че тя е получила отразените в тях суми именно като работна заплата за съответния месец, в какъвто смисъл е и становището, застъпено в решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о. на ВКС. Що се касае до опровергаване съдържанието на въпросните ведомости от страна на последната, както бе посочено по-горе, те имат характер на частни свидетелстващи документи, подписани и от лицето, което ги оспорва и, което, полагайки подписа си е изразило съгласие, че удостовереното в тях отговаря на действителното фактическо положение. Ето защо, се ползват с материална доказателствена сила за удостоверените в тях неизгодни за жалбоподателката факти, а именно получаването на начисленото й трудово възнаграждение. Тази доказателствена сила не е абсолютна, но за да я обори, оспорващата дължи пълно и главно доказване на липсата на осъществено плащане. Поради това, домогвайки се да докаже впоследствие, че съдържанието на документите не отговаря на реалността, жалбоподателката дължи да установи по категоричен и несъмнен начин, че не е получила сумите, отразени в подписаните от нея ведомости за заплати. По делото обаче не са събрани каквито и да е допустими и относими доказателства, от които може да бъде направен категоричен извод, че, въпреки, че служителката се е подписала, че е получила полагащите й се трудови възнаграждения, те не са й били изплатени от работодателя. В тази връзка, следва да се допълни, че от представените по делото доказателства не се установява по категоричен начин, че, посочената в ПКО № 29б/23.06.2009 г. сума в размер на 7 000 лева е същата, предмет на престъплението, визирано в присъдата на НПРС по НОХД № 196/2014 г., нито, че към посочената дата ответното сдружение не е имало възможност да се снабди с парични средства, които не са по каса, за изплащане на дължимите на служителите трудови възнаграждения.

В съответствие с изложеното и правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните, съдът заключава, че исковите претенции са неоснователни и недоказани по размер, което налага отхвърлянето им.

С оглед на казаното по-горе и наведените в жалбата възражения, следва да се отбележи също, че осъждането на управителя на ответното сдружение с влязла в сила присъда по НОХД № 196/2014 г. на НПРС няма пряка връзка с предмета на настоящето дело, поради което и по аргумент на противното от разпоредбата на чл.300 от ГПК тази присъда не е задължителна за гражданския съд. Още повече, че настоящото дело не е такова за гражданските последици от деянието. Що се отнася до висящото наказателно производство срещу управителя на сдружението, видно от постановлението на Апелативна прокуратура – Варна, то е за престъпление по чл. 248а от НК, което е насочено против паричната и кредитната система и очевидно няма касателство с установяване факта на заплащане на дължимото се на жалбоподателката трудово възнаграждение, респ. – с опровергаване съдържанието на подписаните от нея ведомости за заплати. Ето защо, висящността на производството не е предпоставка за спиране на гражданското дело на основание чл.299, ал.1, т.5 от ГПК, която разпоредба има за цел спиране на производството по гражданско правния спор до приключване на висящо наказателно дело, но само, ако постановената по него присъда и правните й последици биха могли да бъдат зачетени от гражданския съд по реда на чл.300 от ГПК. Във всички останали случай, липсва основание за спиране на гражданското съдопроизводство и то е недопустимо. Според трайната практика на съдилищата, не е допустимо спиране на гражданското дело на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК и в случаите, в които предмет на наказателното производство е повдигнато обвинение за документно престъпление, обект на което са документи от съществено значение за разрешаване на гражданско правния спор, ако тези документи могат да бъдат оспорени пред гражданския съд по съответния, предвиден в ГПК ред. Досежно възражението, че работодателят не е разполагал с парични средства в каса или по банкова сметка, ***, че е изцяло несъстоятелно, тъй като въпросът по какъв начин работодателят е осигурил средства за заплащане на работни заплати и дали е водил редовна счетоводна документация във връзка с паричните потоци в предприятието е ирелевантен за правния спор.

Въз основа на изложените фактически и правни доводи, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно и следва да се потвърди.

Водим от горното,

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 322/31.10.2016 г. по гр.д. № 17/2012 г. по описа на Районен съд – Н.П..

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2.