Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  № 54

 

град Шумен, 16.05.2016 г.

 

       Шуменският окръжен съд,  в публично заседание на деветнадесети април, две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

                                                                   Председател: Константин Моллов

                                                                              Членове:1.Свилен Станчев

                                                                                              2.Йордан Димов

 

като разгледа докладваното от съдия Й. Димов, с участието на секретаря Г.С. в. т. д. №120 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №23/14.01.2015 г. постановено по гр. д. №2511/2015 г. по описа на Районен съд – Шумен (ШРС) е бил отхвърлен искът, предявен от „К.” ЕООД, ЕИК-***, гр. Ш... против „В и К – Ш.” ООД, ЕИК-***, гр. Ш..., представляващ иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 1 200 лв., като платена без правно основание, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Ищецът „К.” ЕООД е бил осъден да заплати на ответника  - „В и К – Ш.” ООД и сумата от 300 лв., представляващи разноски в първоинстанционото производство.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищеца. Последният подава въззивна жалба, в която сочи, че с нарочна молба, подадена преди първото съдебно заседание е оспорил обстоятелствата, че лицето М. Д. е била правно задължена за сумата от 1 195.13 лв., както и че същата реално е потребила количество вода на стойност 1 195.13 лв. Твърди, че в решението на първоинстанционният съд посочените възражения не били обсъдени. Твърди, четова е процесуално нарушение, като сочи съответна съдебна практика – Р №228/01.10.2014 г. по гр. д. №1060/2014 г. на І ГО на ВКС, Р №260/03.11.2014 г. по гр. д. №2934/2014 г. на І ГО на ВКС, Р №68/24.04.2013 г. по т. д. №78/2012 г- на ІІ ТО на ВКС и Р №212/01.02.2012 г. на ІІ ТО на ВКС. Във връзка с това иска въззивният съд да се произнесе по същество по гореописаните правоизключващи възражения. Моли да бъде прието, че дружеството ответник не е доказало, че М. Д. е потребила твърдяното количество вода. Намира, че е неправилен извода на първоинстанционният съд, че възражението за изтекла погасителна давност на ищеца е неоснователно по аргумент от чл.118 от ЗЗД. Намира, че М. Д. не е заплатила сумата от 1 200 лв. по своя воля, а е извършила това по принуда, тъй като дружеството ответник е отказвало да подпише предварителен договор, който е бил необходим на лицето за въвеждане в експлоатация на търговски обект. В този смисъл моли да бъде уважено възражението за изтекла погасителна давност. Счита, че за меродавно за плащането на сумата от М. Д. следва да се приеме основанието записана от нея в платежното – сключване на предварителен договор, а не погасяване на суми дължими за В и К услуги, тъй като това отразява субективната цел на лицето. В тази връзка тъй като за подобна услуга не се следват суми на водоснабдителното дружество съдът е следвало да приеме, че това е достатъчно основание за уважаване на иска, че липсва основание за плащането. На последно място коментира обстоятелството, че дори да се приеме, че със сумата от 1 200 лв. М. Д. е искала да погаси незаплатени суми дължими за В и К услуги за процесният имот, то тогава общата дължима и претендирана от ответника сума е 1195.13 лв., което означава, че искът следва да се счете за основателен за сумата от 4.87 лв., което не било коментирано от първоинстанционният съд.

От страна на ответника в първоинстанционното производство - „В и К – Ш.” ООД е депозиран отговор на въззивната жалба. В него се твърди, че с въззивната жалба се сочат нови възражения по спора, които не са били направени пред първоинстанционният съд, а цитираната съдебна практика не е била относима към посоченият спор. Изтъква следвите обстоятелства: Услугата за сключване на предварителен договор за присъединяване към В и К системата е безплатна. Намира, че основанията за издаване от В и К оператора на Заповед №448/26.05.2009 г. на Управителя на дружеството са правилни и законосъобразни. Намира, че от свидетелските показания на Р.С. дадени пред първоинстанционният съд е установено, че платената сума не е с основание плащане по предварителен договор за присъединяване към В и К услуга. Намира, че въззивника по време на производството поддържа две изключващи се тези: първата, че сумата от 1 200 лв. е внесена като сума по предварителен договор за присъединяване към В и К услуга и втората, че посочената сума е внесена за консумирана, но неплатена вода, изразходвана в имот, намиращ се в гр. Ш., ул. ..., но сочи, че основанието е за предварителен договор за присъединяване към В и К системата. Намира също така, че цедента не е имал валидно свое вземане към момента на сключване на договора за цесия, поради което намира, че тя не е можела да го прехвърли, тъй като към момента на прехвърлянето е нямала качеството на кредитор. Предвид изложеното моли да бъде отхвърлена така предявената въззивна жалба, както и да бъде потвърдено обжалваното решение.- Моли да бъде осъден жалбоподателят да да заплати направените от въззиваемият разноски.

В съдебното заседание за въззивника не се явява представител. За въззиваемият се явяват адв. К.П. и юрисконсулт Д.К.. Последните поддържат становището си от отговора на въззивната жалба. Молят да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, както и да им бъдат присъдени направените в производството разноски.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество същата се явява основателна.

От фактическа страна в настоящото производство се установи следното: М.Н. Д., ЕГН-**********,*** предприела през 2011 г. действия насочени към пускане в експлоатация на обект – „Магазин за хранителни стоки”, намиращ се на административен адрес в гр. Ш.... Предвид нуждата от водоснабдяване на обекта последната се обърнала към „В и К – Ш.” ООД. Това личи от представената пред ШРС документация – Становище за В и К проектиране с изх. №11/07.01.2011 г. на дружеството, в който документ е посочено какви действия следва да се предприемат от техническо и правно естество, за водоснабдяването на обекта. Явно поради непредприемане на действия по реално водоснабдяване от страна на М. Д. е депозирана до „В и К – Ш.” ООД жалба под №800/09.05.2015 г., с която се иска да бъде извършено реално водоснабдяването, тъй като независимо от издаденото положително становище такова към момента на подаване на жалбата не е било извършено. От страна на дружеството с писмо с изх. №827/11.05.2011 г. е отговорено на М. Д., че предварителният договор за обекта не е бил подписан от отдел „инкасо” на дружеството, поради обстоятелството, че по партида №0635439/09.05.2011 г. към 09.05.2011 г. се дължи сумата в размер на 1 057.06 лв. посочено е, че след заплащане на тази сума ще бъде сключен гореупоменатият договор. Видно е, че с вносна бележка от 05.10.2011 г. от страна на М. Д. по сметка на „В и К – Ш.” ООД е била внесена сумата от 1 200 лв., като в представената вносна бележка като основание за плащането е записано „превод – предв. дог. за присъединяване”. Представено е и копие от Предварителен договор за присъединяване към „В и К” системи №139/07.10.2011 г., от който е видно, че дружеството се е задължило да присъедини към В и К системата и обект – канализационно отклонение за магазин за хранителни стоки на ул. ... гр. Ш.... От страна на „В и К – Ш.” ООД е депозирано и извлечение от счетоводни книги (макар да няма ясно отбелязване за това обстоятелство) по отношение на абонатна партида №635439 на абонат М.Н. Д., гр. Ш...

От страна на дружеството ищец - „К.” ЕООД, ЕИК-***, гр. Ш.с исковата молба е бил представен Договор за цесия от 23.09.2015 г., по силата на който  М. Д. в качеството и на цедент продава на „К.” ЕООД в качеството му на цесионер свое вземане в размер на 1200 лв. по отношение на „В и К – Ш.” ООД, получени без правно основание суми, произтичащи от плащане по банкова сметка ***, извършено на 05.10.2011 г., където е записано, че основаине за плащането е „предварителен договор за присъединяване”.

Така приетата фактическа обстановка напълно съвпада с приетата от първоинстанционният съд, но във въззивното производство въведеният спор е по преценката на фактите, а не по самите факти.

Предвид правомощията си по смисъла на чл.269 от ГПК, който текст определя рамките на въззивната проверка, с оглед на приетото от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: В настоящото производство е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, във вр. с чл.99 и сл. от ЗЗД – т.е. иск за платено без правно основание, предявен от цесионер, комуто вземането е прехвърлено от правоимащия кредитор, в качеството му на цедент по договор за цесия. Като цяло въззивният съд е съгласен с направените от първоинстанционният съд правни изводи. Правилно е било извършено разпределението на доказателствената тежест – т.е., че всяка от страните следва да докаже онези факти и обстоятелства, които са благоприятни за нея, правилно е констатирано, че ответника не оспорва, че е получил претендираната сума, но е твърдял, че има правно основание да я получи. Първоинстанционният съд обаче неправилно е приел, че ответникът е доказал основанието на което получава посочената сума. В тази насока във въззивната жалба правилно е посочено, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не е обсъдил направените от ищеца възражения относно това, че титулярката на партидата – М. Д. не е консумирала претендираните В и К услуги. След извършване на предварителен доклад по делото от страна на ШРС и преди първото по делото заседание на 27.11.2015 г. по делото е депозирана молба от страна на ищеца, на чиято втора страница е посочено, че ищеца оспорва твърденията на ответника, че: „1).цедента е бил правно задължен към него за сумата от 1195.13 лв. и 2)че цедента е потребил количество вода на стойност от 1195.13 лв.”  Тези възражения, доколкото са направени преди извършването на окончателният доклад от съда в първото по делото заседание са своевременни. Като не е коментирал тези възражения първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, както това твърди жалбоподателят. Всъщност по делото са били дадени правилни указания от съда какво следва да докаже ответника – а именно, че щом сочи, че е получил парите, следва да установи, че те са получени на правно основание. За да установи обаче, че посочената сума му се дължи ответника е следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване, че неговото вземане е възникнало. Всъщност задълженията на цедента – М. Д. към водоснабдителното дружество за В и К услуги се установяват единствено от документ на л.23 от първоинстанционното дело, който би следвало да е извлечение от счетоводни книги (макар това да не е изрично посочено в него). Последният по своята характеристика представлява частен документ, изходящ от ползващата го страна, който установява благоприятни за нея обстоятелства. Ето защо същият е непротивопоставим на цедента или на цесионера по посоченото вземане и няма обвързваща сила. Следва да се има предвид, че задълженията на водоснабдителните дружества се установяват чрез записванията в първичните отчетни документи – карнети, в които съобразно общите условия за ВиК услуги се извършва нанасяне на консумираните количества и които се приподписват от ползвателите на тези услуги. В тази насока са разпоредбите на Общите условия за предоставяне на В и К услуги (ОУ) – чл.23, ал.4 от ОУ - „Отчитането на водомерите се извършва в присъствието на потребителя или на негов представител, който с подписа си удостоверява съответствието на показанията с данните в отчета.” ОУ предвиждат възможност за констатиране на количествата и при липса на представител на потребителя, но в присъствието на друг свидетел – чл.23, ал.4, изр.2 от ОУ – „При неосигуряване на представител, отчетът се подписва от свидетел, който може да бъде и длъжностно лице на В и К оператора, като се посочват трите имена и адреса на свидетеля.” и т.н. Възможно е с относителна сигурност консумирани количества вода да се установят и с евентуална техническа експертиза, която с оглед записванията в дружеството водоснабдител и проверка на показанията на водомера в съответният имот да даде заключение дали действително подобни, твърдени от водоснабдителното дружество количества са били консумирани. Въпреки това ответникът в първоинстанционното производство не е ангажирал доказателства, че В и К услуги за спорната сума са били доставяни. Това не дава възможност на съда да направи заключение, че платените за това суми са платени основателно. Подобно възражение от страна на ищеца по отношение на твърденията на ответника, както беше посочено по-горе е направено своевременно, както и е направено пред въззивният съд, следва да бъде обсъдено и е напълно резонно.

В останалата им част, като законосъобразни и обосновани съдът препраща на основание чл.272 от ГПК към правните изводи на първоинстанционният съд.

В светлината на изложеното първоинстанционното решение се явява необосновано и неправилно и следва да бъде отменено, тъй като ответника не установява, че има право да получи подобни плащания. В тази насока, е резонно и твърдението в края на въззивната жалба, че всъщност първоинстанционният съд неправилно е приел, че се дължи сумата от 1 200 лв., като всъщност дължима е била само сумата 1 195.13 лв. Действително от посоченото по-горе извлечение става ясно, че дружеството е погасило задължения от 1 195.13 лв., но са му били заплатени 1 200лв. Т.е. във връзка с изводите си първоинстанционният съд

Следва, предвид възраженията на ответника в първоинстанционното производство да се упомене, че договорът за цесия е редовен от външна страна, установява прехвърляне на процесното вземане. В тази насока са неоснователни твърденията, че обект на цесия може да бъде единствено изискуемо към момента на цесията вземане. Подобно изискване не се съдържа в разпоредбите за цесията – чл.99 и сл. от ЗЗД.

Предвид изложеното следва да бъде отменено изцяло първоинстанционното решение като бъде осъден ответника и въззиваем на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да заплати на ищеца и цесионер на вземането претендираната сума. Ответника и въззиваем следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателят, претендираните и направените от последният разноски за двете инстанции. С исковата молба за първоинстанционното производство са претендирани всички разноски. С въззивната жалба е направена претенция само по отношение на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Във въззивната инстанция няма искане за присъждане на разноски за държавна такса във въззивната инстанция, поради което същата не следва да се присъжда. Т.е. ответника и въззиваем следва да заплати като дължими разноски за двете инстанции сумата от 678 лв., от които 50 лв. за държавна такса пред първоинстанционният съд, 314 лв. юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция и 314 лв. за въззивната инстанция.

п

 

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ изцяло Решение №23/14.01.2015 г. постановено по гр. д. №2511/2015 г. по описа на ШРС, като вместо това постановява:

ОСЪЖДА „В и К – Ш.” ООД, ЕИК-***, гр. Ш... да заплати на „К.” ЕООД, ЕИК-***, гр. Ш... на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, във вр. с чл.99 и сл. от ЗЗД сумата от 1 200 (хиляда и двеста) лева, представляващи суми изплатени от М.Н. Д., ЕГН-**********,*** на „В и К – Ш.” ООД без правно основание, която сума е била цедирана от М.Н. Д. на „К.” ЕООД по силата на договор за цесия, сключен на 23.09.2015 г.

ОСЪЖДА „В и К – Ш.” ООД, ЕИК-***, гр. Ш. да заплати на „К.” ЕООД, ЕИК-***, гр. Ш. сумата от 678 (шестстотин седемдесет и осем) лева, представляващи направените от последния разноски за разглеждане на иска пред двете инстанции.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, т.1, предл.2 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

 

                                                                                       2.