Р Е Ш Е Н И Е

№ 253

гр. Шумен, 14.12.2016 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският окръжен съд в публичното съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:

Председател:Р.Хаджииванова

при секретаря С.М. като разгледа докладваното от съдия Р.Хаджииванова гр.дело №470 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищцовата страна Мюсюлманско изповедание-София, представлявано от главния мюфтия М.А.Х. твърди, че по силата на сключен договор за наем на земеделска земя/записан като договор за аренда от 27.12.2012г./ с ответницата Н.Н.А. и последващо изменение с анекс от 01.10.2013г., последната дължала сумата 28880.04лв., представляваща дължима наемна цена за стопанската 2015/2016г.. За дължимата сума била съставена и фактура №122000847/01.03.2016г.. Въпреки неколкократно отправените покани за плащане, А. не погасила задължението си, поради което претендира присъждането на посочената сума, ведно със законната лихва.

Ответницата намира заявената претенция за допустима, но по същество неоснователна. Договорът за аренда от 23.07.2012г. никога не бил произвеждал действие. Не бил регистриран в ОСЗ-гр.Шумен, бил без подпис и печат на представителя на единия арендатор и без нотариална заверка на подписите. Анексът също бил подписан само от единия представител. Самият ищец не бил страна по договора. Дори съдът да приемел, че приложения аренден договор се бил трансформирал в договор за наем, то действието му било изтекло през изминалата 2014/2015г.. Депозира и възражение за нищожност на договора за аренда от 23.07.2012г.и анекса към него, поради липса на форма/чл.3, ал.1 от ЗАЗ/, липса на съгласие и противоречие със закона /чл.229, ал.2 от ЗЗД/. Сочи, че ако се приеме трансформация на договора за аренда в такъв за наем, то последният също бил нищожен поради липса на съгласие/не бил подписан от страна на Мюсюлманското настоятелство в с.Царев брод/.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи от фактическа страна следното:

В представения по делото договор за аренда на земеделска земя от 23.07.2012г. е отразено, че Районно мюфтийство-гр.Шумен, представлявано от районен мюфтия М.М.Х. и Мюсюлманско настоятелство-с.Царев брод, община Шумен, представлявано от председателя А.И.А. и секретаря Р.М.К., подразделения на Мюсюлманско изповедание, от една страна като арендатор, предоставило на Н.Н.А., като арендатор, за временно и възмездно ползване срещу възнаграждение 24бр. недвижими имоти-земеделски земи, находящи се в землищата на гр.Шумен, кв.Макак и с.Царев брод, община Шумен. Съгласно р.ІV, н.4.1 от договора, годишното арендно плащане следвало да се извърши, както следва: за първата година -38266.53лв., при сключване на договора, а за всяка следваща стопанска година - до 30 август. Посочено е също, че договорът се сключва за срок от четири стопански години –до 30.08.2016г.. Договорът е подписан за арендодател от районния мюфтия М.М.Х. и секретаря на мюсюлманското настоятелство-с.Царев брод-Р.К., а за арендатор- от А.. Подписан е и от председателя на Комисията по вакъфите.

Договорът е сключен след проведена тръжна процедура и уведомително писмо до ответницата, че със заповед №25/28.06.2012г. на Районния мюфтия на гр.Шумен е определена за спечелила търга за отдаване под аренда на земеделски земи с обща площ 361.005дка, с наемна цена 106лв. на дка, находящи се в землището на гр.Шумен/кв.Макак и с.Царев брод, собственост на Мюсюлманско изповедание/Мюсюлманско настоятелство/.

С приемо-предавателен протокол от 01.10.2012г. по договора от 23.07.2012г., земите са предадени на А..

С анекс от 01.10.2013г. към договора, Мюсюлманско настоятелство-с.Царев брод, регистрирано като местно поделение на Мюсюлманско изповедание-гр.София, представлявано от М.М.-районен мюфтия и пълномощник на законния представител Главен мюфтияМ.А.Х.-арендодател и Н.Н.А. уговорили намаление на арендната цена - от 106лв. на 80лв. на дка, като било уточнено, че арендаторът се задължава да заплаща дължимата арендно плащане на „Мюсюлманско изповедание”-гр.София, а арендодателят да издава фактури от името на Мюсюлманско изповедание. В анекса е отразено също, че арендодателят е уведомил арендатора, че данъчно задължено лице по договора за наем е религиозната институция „Мюсюлманско изповедание-гр.София. Анексът е подписан за арендодател от районния мюфтия М.М.Х. и от председателя на Комисията по вакъфите, а за арендатор-от Н.А..

По делото е представен и нотариален акт за собственост на недвижим имот №113, т.VІІІ, рег.№5648, д.№980/2016г. от 16.08.2016г., по силата на който, на основание чл.587, ал.1 от ГПК, Мюсюлманско изповедание-гр.София е признато за собственик на земеделските земи, предмет на договора за аренда, както и фактура №1220000847/01.03.2016г. за сумата 28880.04лв.-наем на земеделска земя 2015-2016г.-с.Царев брод.

С отговора на исковата молба ответната страна е приложила договор за наем на земеделска земя от 01.07.2013г., сключен между нея , като наемател и Районно мюфтийство-Шумен, представлявано от районния мюфтия М.Х., като наемодател, касателно същите земи, предмет на договора за аренда, но със срок една година/2013г./2014г../, както и договор за наем от 01.10.2014г., сключен между нея и Мюсюлманското изповедание, отново касателно същите земи, но за следваща стопанска година 2014/2015г.. Представила е и копие на решение №709/19.10.2016г. по гр.д.№1033/2016г. на ШРС, но същото не е влязло в законна сила и е постановено по иск за заплащане на наемна цена за предходната стопанска година.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните изводи:

Съобразявайки изложените от ищеца обстоятелства и заявения петитум, съдът намира, че предмет на разглеждане в настоящото производство е претенция с правно основание чл.79 вр. с чл.228 от ЗЗД. Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. В случая, предявявайки осъдителен иск, ищeцът твърди съществуването на факти, които са породили вземането му към длъжника. Ето защо и в негова тежест е да установи съществуването на тия факти, или в конкретния казус - наличието на соченото наемно правоотношение, неговите елементи, както и че е изпълнил задължението си по него. Ответникът следва да докаже, че е заплатил на ищеца уговорената продажна цена.

Установи се, че през процесния период – 2015/2016г., страните се намирали помежду си в облигационни отношения, регулирани от клаузите на сключения между тях срочен договор, наименован договор за аренда на земеделски земи, касателно 361.005дка земеделски земи. С оглед обстоятелството, че никоя от страните не е поискала писмено прекратяването му, то същият е действал и през процесната 2015/2016г. , която е предмет на спора. Установи се също, че ищцовата страна в качеството си на наемодател е изпълнила задължението си по договора и е предоставила на ответната ползването на процесните земи, видно от приемо-предавателния протокол от 01.10.2012г., по договора от 23.07.2012г..

Ответната страна, върху която пада тежестта да докаже изгодния за нея факт – изпълнение на задължението си за заплащане изцяло на дължимите за претендирания период наемни вноски, не ангажира доказателства в тази насока. Предвид тази й пасивност и следва да се приеме, че последната не е изпълнила задължението си за престация за 2015/2016г. в размер на 28880.40лв., поради което главната претенция следва да бъде уважена в пълния предявен размер.

Съдът намира за неоснователно възражението на ответната страна, че процесният договор се явявал нищожен, тъй като договор за аренда за срок от 4 години подлежал на вписване, след нотариална заверка на подписите, а процесният договор нито бил вписан в Служба по вписванията-гр.Шумен, нито подписите, положени под него били нотариално заверени.

Действително законоизискуемата форма за валидност на арендния договор е писмена с нотариална заверка на подписите, като арендният договор подлежи и на вписване в нотариалните книги и в общинската служба по земеделие/вписванията обаче, не са елемент от фактическия му състав/. Предвид това и арендният договор без нотариална заверка на подписите е нищожен поради липса на форма, но той обвързва страните като договор за наем (конверсия на документ с опорочена форма). След като ползването е предоставено, уговорената насрещна престация се дължи като наемна цена.

Досежно възражението, че ищцовата страна не била страна по договора: Безспорно е, че ищцовата страна Мюсюлманско изповедание-София е юридическо лице/съгласно отразеното в устава на вероизповеданието и ЗВ/.Районните мюфтии и мюсюлманските настоятелства са органи на Мюсюлманското вероизповедание. Както Районното мюфтийство, така и Мюсюлманско настоятелство-Царев борд не са юридически лица/при направена служебна справка съдът констатира, че сочените поделения не са регистрирани като юридически лица в регистрите към ШОС/ и следователно не са персонифицирани правни субекти. В хода на производството и никоя от страните не е депозирала становище или ангажирала доказателства в противния смисъл.

Едва в писмените си бележки ответната страна излага твърдения, че Мюфтийството и Настоятелството били „самостоятелни правни обекти”, тъй като имали различни Булстат и банкови сметки. Възражението на страната е несвоевременно депозирано и същата не е ангажирала надлежни доказателства в изложения от нея смисъл. Освен това, законът ясно сочи кои лица са правоспособни субекти и нерегистрираните поделения на вероизповедание не са сред тях.

Начинът на изписване на страните по процесния договор, въпреки наличието на известна непрецизност, налага извода, че арендодател по същия се явява юридическото лице Мюсюлманско изповедание/”подразделения на Мюсюлманско изповедание, от една страна като арендодател”/. Дори да е била налице известна неяснота относно това обстоятелство, то тя напълно е отстранена с подписания от ответницата и пълномощника на Мюсюлманското изповедание анекс от 01.10.2013г..

Предвид гореизложеното и възражението, че процесният договор се явявал нещожен поради липса на съгласие /не бил подписан от представител на Мюсюлманско настоятелство –с.Царев брод/ се явява ирелевантно за спора.

Не сме изправени и пред хипотеза на липса на съгласие. Липсата на съгласие като основание за нищожност на правните сделки по чл.26, ал.2, пр.ІІ от ЗЗД предполага страна – съдоговорител, да не е изявила волята си, насочена към настъпване на правните последици от атакуваната сделка към момента на нейното сключване. Липса на волеизявление може да има само когато се твърди, че лице, означено като страна по даден договор, не е дало съзнателно съгласие за сключването му. В случая, както бе посочено по-горе, договорът е сключен от името на Мюсюлманско изповедание-гр.София, като арендодател/наемател/, като представителя на изповеданието е упълномощил районният мюфтия за сключването му. Освен това, съгласно разпоредбата на чл.42, ал.2 от ЗЗД, лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди, като за потвърждаването се изисква форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. В случая сключването на договора явно е потвърдено от Мюсюлманското изповедание и това е видно както от депозираната искова молба, така и от съставената фактура за дължимата по договора наемна цена и изплатената покана до ответницата.

Несъстоятелно се явява и възражението на А., че процесният договор се явявал нищожен и не произвеждал действие, тъй като страните впоследствие били сключвали договори за наем за същите ниви за всяка година.

Действително представен е договор за наем на земеделска земя, касателно процесните имоти, но същият е сключен от Районно мюфтийство Шумен, като наемател, а последното не се явява персонифициран субект, за да бъде страна по договора. Същият е сключен и преди подписването на анекса между страните, поради което не може и да се приеме, че страните са изявили воля за преуреждане отношенията между страните във връзка със срока на действие. Що се касае до втория представен от ответната страна договор -от 01.10.2014г., то в същия не е отразена наемна цена, поради което и не поражда действие, отменящо това на процесния договор, доколкото липсва съществен елемент на наемното правоотношение. Не е подписан и от председателя на комисията по вакъфите съгласно изискванията на чл.22, ал.4 от Правилника за управление на вакъфите. От съдържанието на този договор отново не може да се направи извод за наличие на воля за промяна срока на първоначалния договор за наем от 23.07.2012г./наименован договор за аренда/.

Ответната страна е депозирала възражение да прекратяване действието на процесния договор с изтичане на тригодишния му срок, съгласно чл.229, ал.2 от ЗЗД и чл.62, т. 6 от Устава на Мюсюлманското изповедание. Действително, лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години, като ако договорът бъде сключен за по-дълъг срок, той има сила за три години. В случая обаче страна по договора е самото юридическо лице-Мюсюлманското изповедание. В устава на същото е отразено/чл.14, ал.2/, че вакъфите могат да бъдат отдавани под наем, а в Правилника за управлението на вакъфите на Мюсюлманското изповедание в Република България/чл.21 и чл.22/ е посочен и реда за това, като в приложение №2 е дадено и необходимото съдържание на договор за наем на вакъфски земеделски земи за четири стопански години. Съобразявайки сочените разпоредби и в частност чл.22, ал.4 от правилника и доколкото договорът е подписан от председателя на Комисията по вакъфите, гарантиращ наличието на решение на Висшия мюсюлмански съвет, то съдът намира, че няма пречка договорът да бъде сключен за повече от три години и че поражда действие и по отношение на четвъртата година.

Освен това и чл.229 от ЗЗД не урежда валидността на договора за наем по отношение на страните, които са го сключили и които обвързва, а действието му по отношение на собственика. В случая собственикът не е направил такова възражение а напротив, твърди че е страна по сключения договор, че е надлежно представляван и претендира наемна цена въз основа на него.

Предвид изложеното, съдът намира, че заявената претенция се явява основателна и доказана, и следва да бъде уважена в пълния предявен размер.

С оглед изхода на спора, ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на ищцовата направените деловодни разноски. Съдът намира за частично основателно направеното възражение от А. за прекомерност на заплатения от Мюсюлманско изповедание адвокатския хонорар предвид фактическата и правна сложност на делото/предявен е един единствен иск и е проведено едно съдебно заседание, но същевременно са заявени няколко възражения от ответната страна/, поради което размерът следва да бъде редуциран до 1500лв./т.е. над минимума определен в чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения/., като след начисляване на 20% ДДС, дължимият размер възлиза на 1800лв.. Или общия размер на дължимите разноски възлизат на 2955.22лв./адвокатско възнаграждение и дължима държавна такса/. В настоящия процес не се следва присъждането на внесената такса за образуване на изпълнителното производство по издадената обезпечителна заповед/чл.79 от ГПК/.

Водим от горното и на основание чл.272 от ГПК, Шуменският окръжен съд

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Н.Н.А. с ЕГН********** *** да заплати на Мюсюлманско изповедание-гр.София, адрес на управление: ул.”...”№27, ЕИК121526008, представлявано от главния мюфтия М.А.Х. сумата 28 880.40лв., представляваща дължима цена по договор за аренда/наем/ на земеделска земя от 23.07.2012г. за стопанската 2015/2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане.

ОСЪЖДА Н.Н.А. да заплати на Мюсюлманско изповедание-гр.София, деловодни разноски в размер на 2955.22лв. .

Решението подлежи на обжалване пред Варненски апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: