Р Е Ш Е Н И Е № 55

гр. Шумен, 07.03.2016 г.

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на девети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

2. М. Маринов

при секретаря Ю. А., като разгледа докладваното от съдията докладчик Т. Димитрова гр.д. № 20 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано по въззивна жалба на С.Й.В., чрез адв. М. М. от ШАК, срещу решение № 366/26.11.2015 г. по гр.д. № 16/2012 г. по описа на НПРС.

Жалбоподателката намира решението за незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалните правила, необосновано и неправилно, по съображения, изложени в жалбата й. Предвид горното, моли въззивният съд да отмени обжалваното решение и върне делото на първоинстанционния съд, с указания за спирането му, на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК, или евентуално – да събере неоснователно отказаните за събиране, относими доказателства и реши спора по същество, като уважи предявените искове за неизплатени трудови възнаграждения.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият Сдружение „ Н.П. – Днес и утре „, гр. Н.П., представлявано от председателя на УС Н.С.С. не депозира отговор на жалбата. В пледоарията си по същество, процесуалният му представител оспорва същата като неоснователна и моли за оставянето й без уважение.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата се явява неоснователна, поради следното: Гр.д. № 16/2012 г. по описа на НПРС е образувано по искова молба на жалбоподателката срещу въззиваемия, с претенция за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 1 500.00 лева – неизплатени трудови възнаграждения за периода м. 01. – м. 06.2009 г., ведно с дължимата върху тях лихва за забава, считано от 31.07.2009 г. до завеждане на иска – 11.01.2012 г., в размер на 400.00 лева.

С протоколно определение от 26.10.2015 г. производството по делото е прекратено по отношение на претенциите за неизплатени трудови възнаграждения за периода м. 01 – м. 02.2009 г. вкл., в размер на 500.00 лева общо и за лихви за забава върху главницата, в размер на 100.00 лева, поради отказ от предявените искове, на основание чл.233 от ГПК, като е постановено исковете да се считат предявени за неизплатени трудови възнаграждения за времето от м. 03 до м. 06.2009 г., в размер общо на 1 000.00 лева и следващата се върху тях мораторна лихва, в размер на 300.00 лева, дължима за периода 31.07.2009 г. – 11.01.2012 г.. Определението не е обжалвано и е влязло в сила.

С протоколно определение от 15.04.2015 г., в полза на ищцата е открито производство по чл.193, ал.1 от ГПК за оспорване съдържанието на представените от ответника разплащателни ведомости, носещи подписа на ищцовата страна.

Ответникът е оспорил предявените искове като изцяло неоснователни и недоказани, с твърдение, че претендираните трудови възнаграждения са изплатени на ищцата.

Първоинстанционният съд е квалифицирал исковите претенции по чл.245, ал.2 от КТ, като с решението си ги е отхвърлил изцяло и е признал за недоказано оспорването на съдържанието на ведомости за заплати, водени от ответника, за месеците януари – юни 2009 г.. Решението се обжалва изцяло от ищцата С.Й.В..

След проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в частта, в която съдът се е произнесъл по същество относно исковете за неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения за забава върху тях. В частта, в която съдът е приел за недоказано оспорването на представените от ответника ведомости за заплати, решението е валидно, но недопустимо, поради липса на правен интерес от предявяване на иск по чл.193, ал.1 от ГПК за опровергаване съдържанието на визираните документи, тъй като те представляват разписки за плащане и са частни свидетелстващи документи, които нямат обвързваща материална доказателствена сила, освен ако удостоверяват неизгодни за издателя си факти. Ето защо, лицето което твърди, че удостовереното в документите не отговаря на действителното фактическо положение, може да докаже възражението си чрез всички допустими от закона доказателствени средства и няма основание да оспорва съдържанието им чрез нарочен иск. Частните документи се ползват с формална доказателствена сила, която се отнася единствено относно факта на писменото изявление и неговото авторство. Тя не обхваща други данни, за които документът свидетелства. Задължителната формална доказателствена сила на частния документ се изразява в това, че текстът му се смята за изявление на лицето, което го е подписало, до доказване на обратното, във връзка с което оспорващият автентичността / авторството / на волеизявлението следва да направи изрично изявление за оспорване. Когато авторството на документа е безспорно, материалната доказателствена сила на частния свидетелстващ документ се зачита само, ако издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти, или в изрично посочените от закона случаи. Доказателствената сила на останалите частни свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно негово убеждение, с оглед на всички обстоятелства по делото, поради което не е налице правен интерес от оспорване на удостовереното в тях по реда на чл.193, ал.1 от ГПК и при заобикаляне на общите правила за разпределение на доказателствената тежест и допустимост на доказателствените средства за опровергаване на писмени доказателства. Поради горното, в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл относно оспорване съдържанието на въпросните платежни ведомости по реда на чл.193, ал.1 от ГПК, решението е недопустимо и следва да се обезсили.

По съществото на спора, от събраните по делото доказателства, се установява, че жалбоподателката е работила при въззиваемия на длъжност „социален асистент”, с първоначално месечно възнаграждение в размер на 220.00 лева, считано от 01.09.2008 г. до 30.06.2009 г.. С допълнително споразумение към трудовия й договор, сключено на 01.12.2008 г. е уговорено да й бъде заплащано трудово възнаграждение за непълен работен ден - 7 часа, в размер на 1.68 лева на час, а със споразумение 30.12.2008 г. – възнаграждение за пълен работен ден - 8 часа, в размер на 1.84 лева на час. Трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № 9/01.07.2009 г., считано от 01.07.2009 г.. По делото са представени копия от ведомости за заплати за месеците януари - юни 2009 г., всички подписани от жалбоподателката, която не оспорва автентичността на подписа си. Последната обаче твърди, че е получила от работодателя две заплати в брой, а след това – и две заплати в плик, което е станало след подписването на ведомостите, като през м. януари 2010 г. й била дадена в плик и сумата от 430.00 лева, или за отработеното време от десет месеца получените от нея заплати са общо шест. Според заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ, за периода 01.01.2009 - 30.06.2009 г. на служителката са били начислени трудови възнаграждения в размер общо на 1 791.16 лева или чиста сума за получаване 1 402.06 лева, като тя се е подписала, че ги е получила в съответната ведомост за заплати за месеца, за който се дължи. По делото е приложено копие от влязла в сила присъда по НОХД № 196/2014 г. на НПРС, с която председателката на ответното сдружение е осъдена за това, че на 03.08.2013 г. в гр. Н.П. е подбуждала лицето А.И.Т. към извършване на престъпление по чл. 290 от НК, а именно пред надлежен орган на властта, като свидетел устно и съзнателно да потвърди неистина – да каже, че е дал на Н.С.С. в заем парична сума в размер на 7 000.00 лева – престъпление по чл.293, ал.1 от НК, за което й е наложено наказание глоба в размер на 1 000.00 лева.

Въз основа на изнесените по-горе факти, въззивният споделя изцяло мотивите на първоинстанционния, че, съгласно разпоредбите на чл.128, т.1 и т.2 от КТ, изплащането на трудовото възнаграждение на служителя се осъществява въз основа на отразеното във ведомостта за заплати, водена от работодателя. Тези ведомости са годно доказателствено средство за доказване на обстоятелствата относно начисляване и заплащане на трудовото възнаграждение, поради което подписаните от жалбоподателката удостоверяват, че тя е получила отразените в тях суми именно като работна заплата за съответния месец, в какъвто смисъл е и становището, застъпено в решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о. на ВКС. Що се касае до опровергаване съдържанието на въпросните ведомости от страна на последната, както бе посочено по-горе, те имат характер на частни свидетелстващи документи, подписани и от лицето, което ги оспорва и, което, полагайки подписа си е изразило съгласие, че удостовереното в тях отговаря на действителното фактическо положение. Поради горното, се ползват с материална доказателствена сила за удостоверените в тях неизгодни за жалбоподателката факти, а именно получаването на начисленото й трудово възнаграждение. Ето защо, домогвайки се докаже впоследствие, че съдържанието на документите не отговаря на реалността, оспорващата следва, при условията на пълно и главно доказване, да установи, че това е така. По делото обаче не са събрани каквито и да е допустими и относими доказателства, от които може да бъде направен категоричен извод, че, въпреки, че служителката се е подписала, че е получила полагащите й се трудови възнаграждения, те не са й били изплатени от работодателя. В съответствие с изложеното и правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните, съдът заключава, че исковите й претенции са неоснователни и недоказани по размер, което налага отхвърлянето им.

Във връзка с казаното и наведените в жалбата възражения, въззивният съд споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд, че осъждането на управителя на ответното сдружение с влязла в сила присъда по НОХД № 196/2014 г. на НПРС няма пряка връзка с предмета на настоящето дело, поради което и по аргумент на противното от разпоредбата на чл.300 от ГПК тази присъда не е задължителна за гражданския съд. Още повече, че настоящето дело не е такова за гражданските последици от деянието. Що се отнася до висящото наказателно производство срещу управителя на сдружението, видно от постановлението на Апелативна прокуратура – В., то е за престъпление по чл. 248а от НК, което е насочено против паричната и кредитната система и очевидно няма касателство с установяване факта на заплащане на дължимото се на жалбоподателката трудово възнаграждение, респ. – с опровергаване съдържанието на подписаните от нея ведомости за заплати. Ето защо, висящността на производството не е предпоставка за спиране на гражданското дело на основание чл.299, ал.1, т.5 от ГПК, която разпоредба има за цел спиране на производството по гражданско правния спор до приключване на висящо наказателно дело, но само, ако постановената по него присъда и правните й последици биха могли да бъдат зачетени от гражданския съд по реда на чл.300 от ГПК. Във всички останали случай, липсва основание за спиране на гражданското съдопроизводство и то е недопустимо. Според трайната практика на съдилищата, не е допустимо спиране на гражданското дело на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК и в случаите, в които предмет на наказателното производство е повдигнато обвинение за документно престъпление, обект на което са документи от съществено значение за разрешаване на гражданско правния спор, ако тези документи могат да бъдат оспорени пред гражданския съд по съответния, предвиден в ГПК ред. Досежно възражението, че вещото лице по допуснатата от първоинстанционния съд ССЕ не е изследвало и не е дало отговор на въпроса дали към датата, на която е трябвало да плати на жалбоподателката работодателят е разполагал с парични средства в каса или по банкова сметка, ***, че е изцяло несъстоятелно, тъй като въпросът по какъв начин работодателят е осигурил средства за заплащане на работни заплати и дали е водил редовна счетоводна документация във връзка с паричните потоци в предприятието е ирелевантен за правния спор.

Въз основа на изложените фактически и правни доводи, настоящата инстанция намира, че в частта, в която предявените от жалбоподателката искове по чл.245, ал.2 от КТ са отхвърлени като неоснователни обжалваното решение е законосъобразно и правилно и следва да се потвърди.

Водим от горното,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 366/26.11.2015 г. по гр.д. № 16/2012 г. по описа на НПРС, в ЧАСТТА, в която е признато за недоказано, на основание чл.194, ал.3 от ГПК, оспорването съдържанието на ведомости за заплати, водени от Сдружение „ Н.П. - Днес и утре „ за месеците януари – юни 2009 г., КАТО НЕДОПУСТИМО.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 366/26.11.2015 г. по гр.д. № 16/2012 г. по описа на НПРС, в ЧАСТТА, в която са отхвърлени като неоснователни, предявените от С.Й.В., ЕГН **********,*** - Днес и утре „, ЕИК ..., искове по чл.245, ал.2 от КТ, за заплащане на сумата от 1 000.00 лева – неизплатени трудови възнаграждения за периода 01.03.2009 г. – 30.06.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на иска до окончателното й плащане, и на сумата от 300.00 лева – лихва за забава върху главницата за периода 31.07.2009 г. – 11.01.2012 г.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2.