Р Е Ш Е Н И Е № 147

гр. Шумен, 19.11.2015 г.

Шуменският окръжен съд, търговско отделение в открито заседание на два- десети октомври две хиляди и петдесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове: Свилен Станчев

Йордан Димов

при секретар П. П., като разгледа докладваното от окръжния съдия Константин Моллов в. т. д. № 485 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе пред- вид следното:

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 123 от 25.06.2015 г., постановено по г. д. № 379 по описа на Великопреславския районен съд за 2014 г., първоинстанционният правораздавателен орган е признал за установено, че В.Р.Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** дължи на „Кредисимо” АД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление гр. С..., представлявано от К.Т.К. и С.Р.Я. сумата от 942.84 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 14.05.2014 г. до изплащане на вземането. С решението В.Р.Б. е осъден за заплати на ищеца направените от него деловодни разноски в размер на 535.00 лв..

Недоволен от така постановения съдебен акт остава ответникът в първоинстанционното производство - В.Р.Б., който го обжалва, като счита че решението е неправилно. При разглеждане на делото, районният съд се е ограничил единствено до преценка редовността на записа на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК и който обезпечава вземането на ищеца по предоставения от него на ответника кредит. Но ВПРС не се е произнесъл по възраженията на ответника за извършените от него плащания и съответно прихващане на платени суми по договора за кредит. Не е обсъдено и районният съд не се е произнесъл и по направените възражения за изтекла тригодишна погасител- на давност и за нищожност на клаузата за лихви, поради противоречие с разпоредбите на чл.21, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.32, ал.4 от ЗПК. Оспорва решението и в частта за разноските, които смята за прекомерни спрямо цената на иска. Моли въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли из- цяло предявения срещу него иск и да му присъди направените от него деловодни разноски в двете инстанции. В съдебно заседание В.Р.Б. поддържа депозираната от него въззивна жалба лично и чрез процесуалния си представител ад. П. П. от АК гр. Ш.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият „Кредисимо” АД, чрез процесуалния си представител ад. А. Б.-Д. от АК гр. П. е депозирал отговор на въззивната жалба в който изразява становище за нейната неоснователност. Моли въззивния съд да постанови решение, с което да потвърди изцяло об- жалваното решение на ВПРС, като правилно, законосъобразно и постановено в съответствие с процесуалните правила.

Жалбата е депозирана в законоустановения срок, посочен в чл.259, ал.1 от ГПК и отговаря на всички изисквания на чл.260 и посл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустими.

След служебна проверка съдът констатира валидността и допустимостта на обжалваното решение.

При разглеждане на спора по същество, след като обсъди доводите изложени в жалбите и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, депозирана от “Кредисимо” АД, с която претендира да се признае за установено, че има изискуемо вземане срещу ответника В.Р.Б. в размер на 942.84 лв., произтичащо от издаден запис на заповед от 05.07.2011 г., ведно със законната лих- ва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението – 14.05.2014 г. до окончателното погасяване на задължението. Записът на заповед е издаден в полза на „Глобекс финанс” АД, което е предишното фирмено наименование на ищеца. Менителничният ефект е бил предявен за плащане лично на издателя на 29.06.2012 г., но не е било извършено плащане. Искът е предявен след като ответникът е на- правил възражение по чл.414, ал.1 от ГПК, във връзка с издадената на ищеца Запо- вед № 118 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 16.05.2014 г. по ч. г. д. № 253/2014 г. по описа на ВПРС и издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 16.05.2014 г.

Ответникът в представения отговор, по чл. 131 от ГПК оспорва иска като неоснователен. Издаденият от него на 05.07.2011 г. запис на заповед е обезпечавал вземанията на ищеца в общ размер на 942.84 лв. по сключения между тях договор за потребителски кредит. Ответникът е погасил част от задължението си в размер на 531.21 лв. За останалата непогасена част от задължението над сумата от 531.21 лв. прави възражение за изтекла тригодишна погасителна давност. Ответникът е направил възражение за нищожност на клаузата за лихви, като надхвърляща размера на главницата и противоречаща на разпоредбите на чл.21, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.32, ал.4 от ЗПК и възражение за прихващане на иска до размера на платените по договора за потребителски кредит вноски в общ размер на 531.21 лв.

В депозирана преди първото заседание по делото молба вх.№ ... от 05.12.2014 г., ищецът във връзка с направените от ответника възражения уточнява, че записът на заповед от 05.07.2011 г. е издаден за обезпечаване на вземанията по договор за потребителски кредит № 43820/05.07.2011 г., ведно с всички лихви, разноски и такси.

Видно от събраните в хода на производството писмени доказателства между страните е подписан договор за заем (потребителски кредит) № 4382/05.07.2011 г. по силата на този договор ищецът, в качеството си на кредитор, е предоставил на ответника, в качеството му на потребител, в заем парична сума в размер на 500.00 лв., с краен срок за погасяване на кредита 10.06.2012 г., като ответникът се задължава да я върне на 11 равни анюитетни вноски, всяка една в размер на 85.71 лв., включваща главница и договорна лихва. Изплащането започва един месец след сключването на договора. Първата вноска е платима на 10.08.2011 г., а последната на 10.06.2012 г., съобразно приетата с договора схема. Не се спори между страните и съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че на същата дата – 05. 07.2011 г., ответникът е издал в полза на ищеца запис на заповед за обезпечаване вземанията на последния по договора за потребителски кредит. Със записа на заповед ответникът безусловно се е задължил без протест и без разноски при предявяване да заплати на ищеца сумата от 942.84 лева. В записът на заповед е отбелязано, че същият е предявен за плащане на 29.06.2012 г.

Не се спори между страните, а и от служебно извършената в Търговския регистър справка се установява, че към датата на сключването на договора за потребителски кредит и издаване на записа на заповед фирмата на ищеца, под която е осъществявал търговската си дейност е „Глобекс финанс” АД.

На 14.05.2014 г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, основаващо се на издадения на 05.07.2011 г. от В. Р. Б., запис на заповед за сумата от 942.84 лева, ведно със законната лих- ва от датата на депозиране на заявлението. На 16.05.2014 г. по ч.г.д.№ 253/2014 г. на Великопреславския районен съд е издадена Заповед № 118 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, както и изпълните- лен лист от същата дата. По него ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 942.84 лева, ведно със законната лихва върху главницата от 14.05.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, като и направените разноски по делото в размер на 265.00 лв., от които 25.00 лв., платената държавна такса и 240.00 лв. платено адвокатско възнаграждение. Срещу длъжниците по изпълнителния лист е образува- но из. д. № 2014...169 на ЧСИ С.Х., рег. № ... на КЧСИ и район на действие СГС. В законоустановения срок, В.Р.Б. е депозирал възражение по чл.414, ал.1 от ГПК. В едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК, ищецът е предявил иск за установяване на вземането си.

Видно от заключението на вещото лице, по назначената от съда съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, размерът на сумата предоставена от ищеца на ответника по сключения между тях договор за заем № 4382/05.07.2011 г. е в размер на 500.00 лв. Ответникът е извършил четири плащания, от които само първото плащане е извършено в срок. Останалите са забавени. Общата сума на погасената част от кредита е 240.71 лв., от които главница – 63.80 лв. и договорени лихви по кредита 176.91 лв. Размерът и структурата на остатъчното задължение по договора за потребителски кредит, към момента на входиране на заявлението, по счетоводните записвания в счетоводството на ищеца, е в размер на 942.84 лв., от които главница – 436.20 лв., дължима лихва 265.89 лв., наказателна лихва за забава – 159.50 лв., административни разноски за събиране на вземането – 81.25 лв. След депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК, В.Р.Б. не е правил доброволни плащания.

Ответникът е представил по делото няколко разписки за платени от него су- ми. Вносната бележка от 10.08.2011 г. (л.30) установява внасянето по сметка на ищеца на сумата от 85.71 лв. за погасяване на кредита. Останалите разписки не установяват внасяне на суми от ответника за погасяване на предоставения му заем от ищеца.

В хода на въззивното производство се представени и събрани нови писмени доказателства – извлечение от сметката на ответника в „Банка ДСК” ЕАД за периода от 01.01.2015 г. до 09.07.2015 г. и Удостоверение изх. № 87402/16.10.2015 г., из- дадено от ЧСИ С.Х.. От тях се установява, че в хода на принудителното изпълнение по из. д. № 2014...169 със запорно съобщение изх. № 58305/13. 06.2014 г. е наложен запор върху всички банкови сметки на длъжника в „Банка ДСК” ЕАД. Въз основа на полученото запорно съобщение, банката на 05.03.2015 г. е привела по специалната банкова сметка ***.71 лв. Поради спиране на изпълнителното производство по из. д. № 2014...169, постъпилата по сметката сума не е разпределена и не е превеждана на взискателя „Кредисимо” АД.

С оглед на така изложената фактическа обстановка съдът, в настоящия си състав, счита, че предявения от “Кредисимо” АД иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК е допустим, а разгледан по същество е частично основателен, поради следите съображения:

Налице е запис на заповед, съдържащ задължителните реквизити, предвидени в чл. 535 от ТЗ, поради което същия е действителен. В качеството си на едно- странна и абстрактна правна сделка записът на заповед е породил задължение за автора му да заплати посочената в него сума

Записът на заповед е едностранна и абстрактна сделка, по силата, на която издателя обещава безусловно да плати на падежа определена сума на поемателя. Сделката е абстрактна, тъй като извършването й не се обуславя от някакво основа- ние. Но абстрактният характер на записа на заповед не следва да се абсолютизира. Въвеждането на твърдения или възражения за наличие на каузални правоотношения послужили като причина за менителничното задължаване изисква от съда да се произнесе относно съществуването на спорното вземане, след като изследва не само формалната редовност на менителничния ефект, а и валидността на сделката, сочена за източник на каузалното правоотношение и евентуалното погасяване на възникналите вследствие на нея задължения.

В настоящия случай страните не спорят, че налице е каузално основание за пораждане на вземането по ценната книга – вземане произтичащо от сключения между страните договор за заем. Записът на заповед е издаден с оглед обезпечаване вземането на ищеца по договора. Представените в хода на процеса доказателства безспорно установяват наличието на валидно облигационна отношение – произтичащо от договор за заем, сключен между страните на 05.07.2011 г. безспорно е установено, че ответникът е изпълнил частично задължението си да върне получена- та от него в заем парична сума в уговорения срок.

Въпросът, който е от значение в конкретния случай е какво точно се включва в обезпечителната функция на менителничния ефект. В случая следва да се изясни волята на страните, материализирана в сключения между тях договор. Но в договора не са включени клаузи, уреждащи издаването на записа на заповед, обезпечителната му функция и не са конкретизирани на вземанията на кредитора, които секоито се обезпечават чрез него. В самия запис на заповед е вписана сумата от 942.84 лв., която се равнява на сбора на 11-те погасителни вноски от по 85.71 лв. всяка, а именно 942.81 лв. Вноските са анюитетни, т.е. всяка една от тях включва уговорената между страните лихва за предоставения на ответника кредит и главница. С оглед на това въззивният съд приема, че в обсега на менителничното задължение се включват погасителните вноски посочени в погасителния план, но не и другите плащания, възникнали вследствие неизпълнение на договора за заем, като наказателна лихва за забава, административни разноски, такси, комисионни и др. С оглед на това, всички вземания, извън неплатената главница в размер на 436.20 лв. и неплатената договорна лихва в размер на 265.89 лв., ищецът може да събере по общия исков ред, но не и чрез привилегерования път на заповедното производство, иницирано въз основа на процесния запис на заповед. Сумата в размер на 623.71 лв., събрана в хода на изпълнителното производство не е постъпила по сметката на ищеца, поради което въззивният съд счита, че с нея е погасено част от задължение- то на ответника. С оглед на това предявения от ищеца установителен иск е частично основателен за сумата представляващ сбора от размерите на неплатената главница и неплатената договор- на лихва общо в размер на 702.09 лв. С оглед на това основатена се явява и акцесорната претенция за установяване дължимостта на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 702.09 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издава- не на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК – 14. 05.2014 г. до окончателно изплащане на сумата.

Възраженията на ответника В.Р.Б., съдържащи се във въз- зивната му жалба по същество повтарят тези изложени пред районния съд. Неосно- вателно е направеното възражение за прихващане. За да се упражни правото на прихващане следва да са налице визираните в чл.103, ал.1 от ЗЗД, а именно нали- чие на две насрещни вземания, чийто предмет са пари или еднородни и заместими вещи. В конкретния случай тези предпоставки на се налице. Ищецът няма парично задължение към ответника. Твърдението на последният че е платил повече от дължимото към ищеца, следва да бъде доказано, но и в този случай прихващане не може да се извърши, а само да се върне полученото без основание.

В отговора на исковата молба ответникът прави възражение за изтекла три- годишна погасителна давност за остатъка на сумата над платената от него сума. Ответникът не конкретизира коя тригодишна погасителна давност има предвид да- ли по чл.531, ал.1 от ТЗ или по чл.111, б. ”в” от ЗЗД. Но с оглед обстоятелството, че претендираното от ищеца вземане за сумата от 942.84 лв. се основава на запис на заповед, както и че ответникът посочва „остатъка на сумата”, а не за включените в нея лихви, въззивният съд приема, че се има предвид давностният срок по чл.531, ал.1 от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл.531, ал.1 от ТЗ, която се прилага и по отношение на записа на заповед (чл.537 от ТЗ), исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа. Записът е издаден на 05.07. 2011 г. с падеж на предявяване. Съгл. чл.487, ал.1, изр.2 от ТЗ менителничният ефект с падеж на предявяване трябва да се предяви за плащане в срок от една годи- на от издаването му, т.е. до 05.07.2012 г. Същият е предявен на 29.06.2012 г. и от този момент е започнал да тече тригодишният давностен срок по чл.531, ал.1 от ТЗ. Същият изтича на 29.06.2015 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК въз основана на записа на заповед е депозирано на 14.05.2014 г., т.е. преди изтичане на давностния срок по чл.531, ал.1 от ТЗ. С подаването на заявление давността е прекъсната и започва тече нова давност съгл. чл.117 от ЗЗД. Следователно възражението на ответника за изтекла тригодишна погасителна давност за неплатения остатък на сумата по записа на заповед е неоснователно.

Във въззивмната жалба възражението на ответника е изменено, като се пра- ви уточнение, че прави възражение за изтекла погасителна давност на включените в цената на иска лихва за забава и наказателна лихва. Възражението отнасящо се до лихвите е направено след изтичане на преклузивния срок по чл.131, ал.1 от ГПК, т.е. то е преклудирано, поради което въззивният съд не следва да го обсъжда и да се произнася по същество.

По отношение на възражението за нищожност на клаузата за лихви поради противоречие с разпоредбите на чл.21, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.32, ал.4 от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на то- зи закон, е нищожна. В случая ответникът не е конкретизирал кое изискване на Закона за потребителски кредит е било заобиколено с договорната клауза за лихви. Разпоредбата на чл.32, ал.4 от ЗПК има предвид хипотезата за предсрочно погасяване на кредита от страна на потребителя и определя размера на обезщетението на кредитора за евентуалните разходи, пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита, когато то се извършва през период, в който лихвеният процент е фиксиран и определя горната граница на неговия размер. Съгласно чл.21, ал.2 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която опре- деля обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, е нищожна. Т.е. разпоредбите на чл.21, ал.2 и чл.32, ал.4 от ЗПК са извън обхвата на правния спор предмет на настоящото дело. Следователно направеното от ответника възражение за нищожността на клаузата за лихви е неоснователна.

Предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, съдът счита, че с оглед продължителността и развитието на делото, ангажираността на процесуалния представител на ищеца депозирал неколкократно становища, във връзка с направените от ответника възражения и доказателствени искания, не са налице основания за неговото намаляване.

В предвид гореизложеното Шуменският окръжен съд, в настоящия му състав, счита, че въззивната жалба е частично основателна, поради което решението на ВПРС следва да бъде частично отменено, в частта с която е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 702.09 лв., а за разликата до претендирания и уважен размер от 942.84 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

При този изход на делото следва да се отмени решението в частта за разно- ските и да се постанови ново, като на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, съобразно уважената и отхвърлената част от предявения иск на ищеца следва да се присъдят деловодни разноски за двете инстанции в размер на 666.47 лв. съобразно уважената част от претенцията, а на ответника следва да се присъдят деловодни разноски за двете инстанции в размер на 45.96 лв. съобразно отхвърлената част от претенцията.

Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И :

Отменя Решение № 123 от 25.06.2015 г., постановено по г. д. № 379 от 2014 г. по описа на Великопреславския районен съд в частта, с която е прието за установено, че В.Р.Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** дължи на „Кредисимо” АД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление гр. С..., представлявано от К.Т.К. и С.Р.Я. сумата над 702.09 (седемстотин и два ле- ва и девет стотинки) лв. до присъдения размер от 942.84 (деветстотин четиридесет и два лева и осемдесет и четири стотинки) лв. по запис на заповед, издаден на 05. 07.2011 г., за която по ч.г.д. № 253/2014 г. на ВПРС са издадени Заповед № 118 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 16.05.2014 г., както и изпълнителен лист от същата дата, като вместо това поста- новява:

Отхвърля предявения от „Кредисимо” АД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление гр. С..., представлявано от К.Т.К. и С.Р.Я. срещу В.Р.Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК за сумата над 702.09 (седемстотин и два лева и девет стотинки) лв. до присъдения размер от 942.84 (деветстотин четиридесет и два лева и осемдесет и четири стотинки) лв. по запис на заповед, издаден на 05.07.2011 г., за която по ч.г.д. № 253/2014 г. на ВПРС са издадени Заповед № 118 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 16.05.2014 г., както и изпълнителен лист от същата дата.

Отменя Решение № 123 от 25.06.2015 г., постановено по г. д. № 379 от 2014 г. по описа на Великопреславския районен съд в частта за разноските, като вместо това постановява:

Осъжда В.Р.Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** да заплати на „Кредисимо” АД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление гр. С., представлявано от К.Т.К. и С.Р.Я. направените от него дело- водни разноски в двете инстанции, съразмерно с уважената част от претенцията на ищеца в общ размер на 666.47 (шестстотин шестдесет и шест лева и четиридесет и седем стотинки) лева.

Осъжда „Кредисимо” АД, ЕИК ... със седалище и адрес на управле- ние гр. С..., представлявано от К.Т.К. и С.Р.Я. да заплати В.Р.Б., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** направените по делото разноски в двете инстанции, съразмерно с отхвърлената част от претенцията на ищеца, в общ размер на 45.96 (четиридесет и пет лева и деветдесет и шест стотинки) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на Република България на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

Председател: Членове: 1.

2.