Р Е Ш Е Н И Е

№ 3

град Шумен, 19.01.2015 г.

Шуменският окръжен съд, в открито заседание на девети декември, две хиляди и петнадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Свилен Станчев

2.Йордан Димов

като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. т. д. №430 по описа за 2014 г., при участието на секретаря Н. Илиева, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №424/03.06.2014 г. постановено по гр. д. №3390/2013 г. по описа на Районен съд – Шумен (ШРС) е било признато за установено, че Д.В.Х., ЕГН-**********,*** дължи на „Уникредит булбанк” АД, ЕИК-..., гр. София, р-н „Възраждане”, пл. „...” №7, със съдебен адрес – гр. София, ул. „...” №2 сумата в размер на 10 268.67 лв., от която 9 334.49 лв. – главница по Договор за банков потребителски кредит на физическо лице №3419/29.08.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 17.07.2013 г. до окончателното изплащане на дължимите като главница суми, 933.73 лв. – договорна лихва за периода от 20.03.2012 г. до 14.07.2013 г. и сумата от 205.58 лв., представляваща направените по заповедното производство разноски – държавна такса за издаване на заповед за изпълнение. Претенцията за мораторна лихва за периода от 20.03.2012 г. до 14.07.2013 г. е отхвърлена за разликата до пълният предявен размер от 944.30 лв. Ответникът Д.В.Х., е осъден да заплати на ищецът - „Уникредит булбанк” АД 1 051.58 лв., представляваща направените от банката разноски за водене на производството пред първата инстанция.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът Д.В.Х.. От страна на негов процесуален представител е подадена въззивна жалба, в която се сочи, че ШРС неправилно е постановил, че клаузите по т.11.3 и т.4 от процесният договор за кредит не са неравноправни и нищожни. Намира, че едностранното изменение на договора за банков редит може да стане само въз основа на „основателно причина”, което обстоятелство следва да бъде ясно посочено в договора. Намира, че понятието „пазарни условия” залегнало като обстоятелство, при което може да бъде изменен базовият лихвен процент (БЛПП) е толкова широко по съдържание, че не може да се прецени, кога се е осъществил определен фактически състав. Намира, че поради това клаузите на договора са неравноправни и нищожни. Сочи, че от приетата пред ШРС ССЕ е установено, че банката едностранно е въвела т. нар. компонент „премия”, за която жалбоподателят не е давал своето съгласие, тъй като няма договорно съглашение между страните за подобен компонент. Твърди, че ищеца по този начин е начислявал многократно по-високи суми. Сочи, че посоченият компонент „премия” е въведен с Решение на УС на банката на 14.10.2008 г. намира ,че първоинстанционният съд е следвало да съобрази произнасянето си с приетата пред него експертиза, в която е коментиран посоченият въпрос и се установява, че след въвеждането си компонента „премия” е варирал между 1 и 3 процента и е водел до значително увеличение на дължимите суми. Сочи, че първоинстанционният съд не е обсъдил обстоятелството, че в договора между страните има клауза, в която е определен годишният лихвен процент (ГЛП) като сбор между едномесечният Софибор и надбавка от 2.206 % без да е договарян компонент „премия”. Намира, че по този начин се установява, че е налице неравноправна клауза по смисъла на чл144, т.10 от ЗЗП, където се упоменава, че неравноправна е всяка клауза, която е договорена във вреда и не отговаря на изискването за добросъвестност. Намира, че спадането на Софибор за периода на изплащане на кредита от 6.794 % до 0.13 % би следвало да доведе до значително намаляване на вноската, като вместо да стори това банката е увеличила вноските, въвеждайки нов не договорен от страните компонент. Сочи също така, че в тази насока в първоинстанционното решение не са излагани мотиви.

От страна на ищеца в първоинстанционното производство е депозиран отговор на така подадената въззивна жалба. Намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Сочи, че е налице практика, която дава възможност на банките при изменение на пазарните условия едностранно да променят условията по сключените от тях договори за кредит, какъвто е случаят с понижаване на нивата на едномесечният Софибор. Подкрепя своето твърдение с Общите условия (т.9.6) приети от банката на 01.12.2008 г., където е посочено, че при промяна на условията на финансовите пазари, водещи до съществено повишаване на разходите на банката по провлеченият ресурс и/или до допълнителни разходи по предоставените кредити, банката може да променя договорния лихвен индекс, респективно да променя съществуващата премия в размер до 2 процентни пункта. В подкрепа на тезата си сочи, че съобразно нормата на чл.144, ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) разпоредбата на чл.143, т.10 от ЗЗП не се прилага за клаузи при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвеният процент, дължим от потребителят или на потребителят. Цитира се и нормата на чл.144, ал.3 от ЗЗП. Намира, че коментара направен във въззивната жалба относно компонента „премия” не е основателен на първо място поради обстоятелството, че ССЕ не е имала за задача да отговаря на въпрос дали ответника е подписвал споразумение за компонента „премия”. Намира също така, че знанията на вещото лице не са в релация с отговор на подобен въпрос. Намира, че с оглед гореизложеното изменението на ГЛП е било в правомощията на банката, като изменението е извършено с промяна в Общите условия на банката. Намира, че в това отношение напълно правилно е позоваването извършено от първоинстанционният съд, който е приел, че съобразно чл.144 от ЗЗП клаузите на т.11.3 и т.4 от договора за кредит не са неравноправни. Намира, че не е било в компетенциите на експерта по назначената ССЕ да преценява дали клаузите по договора са неравноправни и нищожни. Твърди, че банката е начислявала компонента „премия” единствено в рамките на предвидените в Общите условия хипотези. Намира, че по този начин се доказва напълно основателността на претенцията на ищеца. Моли да бъде оставена без уважение депозирана въззивна жалба, като бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с адв. Д.С. от АК) – Варна. Последният желае да бъде уважена така предявената въззивна жалба. Намира, че договорът е бил изпълняван и не е бил предсрочно изискуем. Моли да бъде отменено първоинстанцинното решение. Представителят на въззиваечиян сочи, че премията начислена от банката е въведена с Общите условия, като жалбоподателят в договора за кредит е изразил съгласието си с това бъдещите изменения на Общите условия да имат действие спрямо него. Моли да бъде отхвърлена така подадената жалба.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

След извършената проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното от фактическа страна: Настоящото производство е водено като такова по реда на чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК – иск за установяване на вземане по протекло преди това заповедно производство, в случая производство за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 от ГПК. От ангажираните в производството писмени доказателства се установява, че пред ШРС е било водено ч. гр. д. №2105/2013 г. по описа на съда, в рамките на което производство е била издадена Заповед №1055/18.07.2013 г. за изпълнение на парично задължение, както и изпълнителен лист от същата дата по силата на който въззиваемият Д.В.Х., ЕГН-********** е бил осъден да заплати на „Уникредит булбанк” АД сумата от 9 34.94 – главница по дължими суми по предсрочно изискуем кредит по договор за банков кредит на физическо лице №3419/29.08.2008 г. и сумата от 944.30 лв. – мораторна лихва за периода от 20.03.2012 г. до 14.07.2013 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 17.07.2013 г. до окончателното плащане на сумите за главница, както и сумата от 205.58 лв. – представляваща разноски по делото. На 02.10.2013 г. длъжникът Д.В.Х. е депозирал възражение с правно основание чл.414 от ГПК, в което е посочил, че не дължи претендираните в заповедното производство суми, като счита, че е изплатил дължимите по дълга суми. С оглед на направеното възражение е депозирана на 28.11.2013 г. и исковата молба на банката с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК.

По делото е установено и е безспорно между страните, че „Уникредит булбанк” АД е отпуснала на ответника Д.В.Х. банков кредит. В размер на 12 500 лв. За целта страните сключили Договор за банков потребителски кредит на физическо лице №3419/29.08.2008 г., по силата на който банката е предоставила на ответника посочената по-горе сума. Кредитът е бил сключен със срок за издължаване до 10.08.2018 г., като срокът за усвояване е бил от 30.08.2008 г. до 10.09.2008 г. В чл.4 от Договора е определен и размера на дължимите плащания по лихва, като е посочено, че към момента на сключване на договора годишният лихвен процент върху редовната лихва е в размер на 9%, като същият се формира от два компонента едномесечен Софибор в размер на 6.794 % и надбавка определена в размер на 2.206 %. Посочено е също така, че годишният лихвен процент за просрочена главница е в общ размер от 11%, като се формира от размера на едномесечният Софибор, който към момента на сключване на договорът е в размер на 6.794 % и надбавка определена в размер на 4.206 %. Като цел на кредита е посочено „текущи нужди”. В т.11.2.1 от Договора е записано, че лихвата за редовен дълг е определена в т.4.1.а или 4.1.б от договора и се начислява или изплаща върху редовната главница по кредита за срока на действието му. В договора по смисъла на т.11.3 от договора на кредиторът е дадена възможност да промени едностранно размера на годишният лихвен процент по т.4.1.а съответно размера на анюитетната вноска, при условията на т.9.4 от Общите условия. В т.9.4 от ОУ, действали към момета на сключване на договора е записано, че определеният базов лихвен индекс за кредитите се обявява в лихвените условия (бюлетин) за съответния период на олихвяване, разпространени на гишетата на банката, в интернет страницата и и приложенията за електронно банкиране. Съобразно т.9.1 от ОУ годишният лихвен процент по усвоената част от кредитите се формира от сбора на базов лихвен индекс (Софибор, Еурибор или Либор), приложим за съответния период на олихвяване (един месец) плюс надбавка за редовен дълг определен в договора. В допълнителните разпоредби на договора за кредит е посочено в т.18.1, че договорът може да бъде изменен с писмено споразумение между страните. В т.18.2, изр.2 е посочено, че всички промени в ОУ влизат в сила от датата на приемането им от банката и са задължителни за страните. В Общите условия са предвидени и клаузи, определящи условията при които банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем в §ІХ. Предсрочна изискуемост на кредита и принудително изпълнение. В т.29 от ОУ са предвидени шест хипотези при които може да бъде прогласена от страна на банката предсрочната изискуемост на договора. Едната от хипотезите по т.29.3 дава възможност при непогасяване в срок на изискуеми задължения на кредитополучателя към банката, при условие, че това неизпълнение би създало предпоставки за неизпълнение на договора банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. В рамките на действие на договора за кредит от страна на банката е направено изменение на Общите условия в частта за дължимите плащания за законна лихва. Съобразно нова т.9.2 от ОУ – базовият лихвен процент по кредитите се формира като сбор от съответният пазарен лихвен индекс, определен в зависимост от валутата на кредита и периода на олихвяване и премия. Посочено е, че банката може едностранно да променя размера на премията по реда установен в ОУ.

В рамките на първоинстанционното производство е приета ССЕ, която дава следните отговори на поставени и въпроси: кредитът е бил усвоен в пълният си размер, като е преведен по сметка на кредитополучателят на 02.09.2009 г. съобразно счетоводните записвания на банката към 15.07.2013 г. като непогасени са били главница в размер на 9334.94 лв., които са формирани от неплатени в срок вноски за главница за периода от март до август, включително, както и сумата от 8803.03 лв. остатъчна главница след обявяването на кредита за предсрочно изискуем – 19.09.2012 г. Дължат се и 138.62 лв. договорни лихви, 560.64 лв. лихви върху просрочена главница, както и 234.47 лв. наказателна лихва. Посочено е в заключението, че ако лихвеният процент по време на издължаване по договора е бил определян единствено от едномесечният Софибор и надбавката за него определена в договора при сключването му, то банката е начислила лихви върху договорната главница в повече в размер на 1761.47 лв. сочи се, че до момента на обявяване на предсрочната изискуемост по кредита е 9774.80 лв., от които 3156.06 лв. – главница, 4030.73 лв. – договорна лихва, 405.59 – лихва върху просрочена главница, както и 1507.94 лв. наказателна лихва, както и суми за застраховки, вземания на банката за съдебни спорове и периодични такси.

В рамките на въззивното производство съдът е назначил нова ССЕ. Представени са две отделни заключения, приети в две съдебни заседания. Съдът е допуснал процесуален пропуск, като е коментирал недостатъци на доклада на първоинстанционният съд, след като те са били посочени от жалбоподателят в нарочна молба, преди първото заседание във въззивната инстанция, но след подаването на жалбата, и въз основа на констатираното е направил нов доклад по делото. Т.2 от ТР №1/9.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС сочи, че съдът следва да вземе предвид недостатъците на доклада на първоинстанционният съд само по искане на страната. Действително такова позоваване от страна на жалбоподателят има и то е депозирано по делото в молба от 15.09.2014 г., като е направено и искане за допускане на доказателства в тази насока, но подобни искания не се съдържат във въззивната жалба. Както може да се установи от т.2 от ТР №1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС подобно позоваване следва да бъде направено във въззивната жалба. Т.е. съдът не е можел да назначи подобно доказателство по смисъла на т.2 от ТР. От друга страна посочената т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС изрично сочи, че не се извършва нов доклад от страна на въззивният съд, а само се дава възможност за ангажиране на доказателства за установяване на обстоятелствата, които ищецът не е доказал в първата инстанция, поради пропуск на първоинстанционният съд да извърши доклада по делото. Въпреки това съдът намира, че макар и на друго основание назначената пред въззивният съд ССЕ е била допустима и необходима. Съобразно т.3 от ТР №1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесулно нарушение поради необоснованост на фактическите изводи поставени в основата на първоинстанционното решение. Съдът намира, че подобни оплаквания има във въззивната жалба, където е посочено, че първоинстанционният съд не е съобразил произнасянето си с данните за въвеждане на нов компонент в договора за кредит, наричан компонент „премия”. Действително въпреки оплакванията на жалбоподателят първоинстанционният съд не е изследвал как се формира посоченият компонент от лихвата, не е допускал доказателства в тази насока, макар и да има данни за въвеждането на подобен компонент, в период след сключване на кредита и не е изследвано какви отражения е дал същият върху погасяването на задълженията на жалбоподателят.

По приетата във въззивната инстанция ССЕ се установява, че записаният в договора като елемент формиращ размера на дължимата месец на договорна лихва едномесечен Софибор първите четири месеца е задържал ниво равно и по-високо от размера записан в договора, при сключването му. После за периода на действие на кредита до датата на обявяването му за предсрочно изискуем посоченият индекс постоянно е намалявал, за да достигне стойност през август 2008 г. от 0.336 пункта. Това би довело да прогресивно намаляване на дължимия лихвен процент, съобразно първоначално договореното без да се считат първите четири месеца (като за третият и четвъртият дори има увеличаване до 9.15%) до размер към август 2012 г. от 2.869 %. Ако дължимото като лихва бе съобразено с първоначално договореното за периода до 19.09.2012 г. кредитополучателят е следвало да заплати суми в размер на 2407.88 лв. като мораторни лихви. Експерта е констатирал, че за посоченият период банката е събрала по кредита лихви в общ номинален размер от 4169.35 лв. Допълнителното заключение констатира плащания от страна на длъжника по кредита и след обявяването му за предсрочно изискуем в размер на 1200 лв. за период от октомври 2012 г. до юли 2013 г.

С оглед на така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи: въпреки, че настоящият иск е заведен като установителен с правно основание – чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК същият не може да бъде отделен от материалните правоотношения лежащи в основата му. В настоящият случай е налице Договор за банков кредит, чиято правна уредба лежи в разпоредбите на чл.430, 431 и чл.432 от ТЗ. Договорът за банков кредит е консенсуален, двустранен, възмезден и формален договор. Същият следва да бъде сключен в писмена форма – чл.430, ал.3 от ТЗ и възмездният му характер, в отлика от договорът за заем, се корени в задължението на кредитополучателят да заплаща договорна лихва – чл.430, ал.2 от ТЗ. (В подобна насока – стр.257 от „Търговски сделки”, трето издание, проф. д-р О.Г., ИК „Труд и право 2008г.) Ето защо по договора за кредит размерът на лихвата, която се дължи е един от съществените елементи на договора и тя формира престацията, която представлява стопанската мотивация на банката, като дружество занимаващо се по занятие с дейност по отпускане на кредити, да извършва кредитиране.

Предмет на настоящият спор, така, както е въведен от исковата молба и отговора не е дали е налице кредит, дали същият е бил усвоен от страните и т.н., като ответникът и жалбоподател не оспорва тези обстоятелства, предмет на спора е дали същият е бил предсрочно изискуем по договореностите между страните и какви суми има право да претендира банката, както и какви суми са били реално погасени по договора. Най-същественото от твърдения на ответника, е, че банката не е имала право да променя размерът на лихвеният процент, както той е бил договорен между страните в договора при неговото сключване, които са почивали на рамките заложени от действалите към момента на сключване Общи условия, както и че не е бил уведомяван за включването на друг компонент участващ в лихвата, който не е бил въведен при сключване на договора, но е приет с изменение на Общите условия. Твърдението на въззиваемият е, че банката е имала право да променя общите условия, по начин, по който прецени, като с подобно изменение кредитополучателят се е съгласил изначално с клауза предвидена в самият договор – т.18.2. Също така жалбоподателят и в първата и във въззивната инстанция се позовава на нищожност на новите клаузи, предвиждащи друг начин на определяне на договорната лихва поради определянето им като неравноправни по смисъла на чл.143 и сл. от Закона за защита на потребителите.

В тази насока съдът съобрази следното: договорът за банков кредит има срок, който е и датата на падеж на задължението – в частният случай това е 10.08.2018 г. , като по принцип едва с изтичане на тази дата длъжникът би могъл да изпадне в забава.”Банковата практика е наложила страните да уговарят междинни срокове, предмет на т. нар. погасителен план. ... Задължението на заемателят е изпълняемо, но не и изискуемо преди неговият падеж ...” - стр.258 от „Търговски сделки”, трето издание, проф. д-р О.Г., ИК „Труд и право 2008 г. Изключение, което е предвидено в закона е уредено в хипотези по чл.431, ал.1 от ТЗ. По подобен начин е уреден въпроса за предсрочната изискуемост и в процесният казус. Определяне на условия за предсрочна изискуемост не са били залегнали в процесният договор за кредит, но доколкото от договора е направено препращане към Общите условия на банката относно подобни договори, то следва да се приеме, че хипотезите уредени в т.29 от ОУ би трябвало да намират приложение и към настоящият договор. Предвидените там хипотези са общо шест. Доколкото по делото има приложена покана за доброволно изпълнение адресирана от банката до длъжника носеща изходяща дата от 11.10.2012 г. и връчена чрез куриер на 26.10.2012 г. следва да се приеме, че банката е приела като основание за прогласяване на договора за предсрочно изискуем хипотезата на т.29.3 от ОУ, действали към момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съгласно която основание да бъде прогласен от страна на банката за предсрочно изискуем кредита има при „Непогасяване в срок на всяко изискуемо задължение на кредитополучателя ... при условие, че то би създало предпоставки за неизпълнение на договора или непогасяване по други кредити, предоставени му от банката ...” Въведеният критерии е неясен. Обикновено в подобни клаузи банките предвиждат само обективни критерии – незаплащане на две, три или повече вноски, съобразно с приетият погасителен план. В случая такъв обективен критерии е „непогасяване в срок на всяко изискуемо задължение”, но той не е единствен. Въведен е и друг критерий, който е предмет на допълнителна обосновка, дали това неизпълнение води до предпоставки за неизпълнение на договора. Въпреки това съдът намира, че неколкократното неплащане на дължими по смисъла на погасителният план анюитетни вноски може да се приеме като предпоставка за неизпълнение на договора.

Видно е, че е изпълнено и изискването на т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС за покана към длъжника да изпълни и уведомяването му, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, с оглед представените по делото покана за доброволно изпълнение и известие за доставянето му до длъжника.

Като цяло спорът се концентрира около това дали определеният в ОУ при първоначалното сключване на Договора за банков кредит „Базов лихвен индекс” е можело да бъде едностранно променян от банката и как това се е отразило върху задълженията на длъжника по кредита. Действително базовият лихвен индекс се е определял първоначално от стойността на едномесечният Софибор плюс определена в договора надбавка, като по този начин е и определен първоначално лихвеният процент в договора. В по-късен момент обаче ОУ са променени, като е предвидена норма, която определя лихвеният процент като сбор от променлив базов лихвен процент, приложим за съответният период за олихвяване и надбавка, определена в договора. По този начин се получава, че едномесечният Софибор, който е формирал т.нар. „Базов лихвен индекс” е заменен с „променлив базов лихвен процент”. Според т.9.2 и т.9.3 от новите ОУ базовият лихвен процент се формира като сбор от базов лихвен индекс и премия. Макар за определянето на съдържанието на понятието базов лихвен индекс в ОУ да има яснота как се определя – едномесечен, шестмесечен или тримесечен Софибор, за компонента „премия” няма такава яснота. В случая с оглед преценката на основателността на иска следва да се определи имала ли е банката основание и да промени с оглед договореностите между страните едностранно лихвеният процент по договора или не и на какво основание. В последно съдебно заседание представител на банката е посочил, че това може да става на основание на посоченото в т.18.2 от Договора, че всички промени в ОУ влизат в сила от датата на приемането им от банката и са задължителни за страните. Съдът от друга страна счита, че действително банката си е гарантирала, чрез договорна клауза правото да променя едностранно размера на дължимата по договора лихва, предвид записаното в т.11.4 от договора, където е посочено, че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно годишният лихвен процент то т.4.1.а, съответно размера на анюитетната вноска, при условията на т.9.4 от ОУ. По този начин размерът на вноската в самият договор е в зависимост от посоченото в Общите условия. Т.е. всички твърдения на ответника, че банката не е имала правото да променя договорните условия не кореспондират със съдържанието на самият договор.
Не се споделят от въззивната инстанция доводите на ответника за нищожни клаузи на договора, поради обстоятелството, че същите са неравноправни по смисъла на чл.143, т.12 от ЗЗП. Както може да се установи от законовият текст: „Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като ... предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора”. Както бе посочено по-горе възнаграждението на банката за отпускане на кредита е именно договорната лихва, ето защо при банковите кредити следва да се приеме, че размерът на договорната лихва има значение на цената при другите възмездни сделки – като напр. покупко-продажбата. Също така може да се установи при сборуването на сумите дължими от страна на ответника като договорна (възнаграждителна) лихва за периода от сключване на договора – септември 2008 г. до момента на обявяването му за предсрочно изискуем – август 2012 г., така както са посочени в погасителният план, предоставен на длъжника при сключването на договора, че същите възлизат за сочения период на 3859.96 лв., а по заключението на експертизата приета в първото по делото заседание, при сборуване на сумите за договорна лихва, за посоченият период може да се установи, че платената като договорна лихва от ответника е 4099.93 лв. Разликата между първоначално уговорената договорна лихва и тази, която банката действително е получила е 239.97 лв., а последната сума като относителен дял към дължимата за периода лихва съгласно погасителният план е 6.22 %. Предвид това според съдът не е налице изискуемата от чл.143, т.12 от ЗЗП хипотеза окончателно определената цена да е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, за да може определена клауза от договорът между страните, респ. относимите към него ОУ да бъде определена за неравноправна и респективно нищожна. Действително и двете назначени експертизи констатират значително по-големи суми внесени за лихви от страна на длъжника и ответник в производството, но това се дължи на начисляването на наказателни лихви и лихви за просрочена главница по договора, поради забавянето на плащания започнали от февруари 2010 г., както се вижда към момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем ответника е заплатил 405.59 лв. за лихва за просрочена главница, а също и 1507.94 лв. наказателна лихва.

С оглед на изложеното до тук възраженията на жалбоподателят останаха недоказани и предвид това депозираната въззивна жалба следва да се приеме за неоснователна. Следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно

От страна на въззиваемият в отговора на въззивната жалба е направено искане за присъждане на сторените разноски. За такива във въззивното производство няма данни. Не е представян и списък на разноските.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №424/03.06.2014 г. постановено по гр. д. №3390/2013 г. по описа на ШРС.

Решението подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК в пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от узнаването.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.