Р Е Ш Е Н И Е № 270

гр. Шумен, 11.12.2015 г.

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на дванадесети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

2. Й. Димов

при секретаря Н. И., като разгледа докладваното от съдията докладчик Т. Димитрова в.гр.д. № 494 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Ш., представлявано от директора д-р Е.С.М., срещу решение № 553/06.07.2015 г. по гр.д. № 578/2015 г. по описа на ШРС, с което е отхвърлен искът по чл.74 от КТ за обявяване недействителността на трудов договор № 6/20.12.2010 г., сключен между Ю.Н.Е. и „ Ю.Е. ***.

Жалбоподателят намира решението за неправилно и необосновано, поради което моли въззивният съд да го отмени и постанови друго, с което да обяви трудов договор № 6/20.12.2010 г., сключен между Ю.Н.Е., наричана работник и „ Ю.Е. ***, представлявано от Ю.Н.Е., наричано работодател, за недействителен.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемите Ю.Н.Е. и „ Ю.Е. ***, действащи чрез пълномощника адв. Е. Х. от ШАК, депозират отговор на жалбата, в който я оспорват като неоснователна и молят за оставянето й без уважение.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество, е неоснователна, поради следното: Гр.д. № 578/2015 г. по описа на ШОС е образувано по искова молба на жалбоподателя срещу въззиваемите, в която ищецът твърди, че, по повод поискано от първата ответница удостоверение за ползване на права за профилактика, рехабилитация и отдих, била извършена проверка от контролен орган по смисъла на чл.107 от КСО при ТП на НОИ – Ш.. В хода на същата било установено, че „Ю.Е.“*** е регистрирано в ТР на 26.10.2009 г. и, че едноличен собственик на капитала и управител на дружеството е лицето Ю.Н.Е.. В тази връзка, последната е подала в ТД на НАП декларация по реда на чл.1, ал.2 и ал.3 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, с която е декларирала, че започва да упражнява дейност като самоосигуряващо се лице, считано от 01.11.2009 г. и, че ще се осигурява по реда на чл.4, ал.3, т.2 от КСО за инвалидност, поради общо заболяване, за старост, за смърт и за общо заболяване и майчинство. На 20.12.2010 г. Ю.Н.Е., в качеството си на управител на „Ю.Е.“ ЕООД е сключила със себе си трудов договор № 6, с който си е възложила да изпълнява длъжността „изпълнителен директор“, при уговорено месечно възнаграждение в размер на 2 000.00 лева. Така сключеният трудов договор е недействителен на няколко самостоятелни основания. На първо място, същият е нищожен на основание разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗЗД, поради невъзможен предмет – обективна липса на трудово правоотношение, тъй като едноличният собственик на капитала на едно дружество не може да сключва сам със себе си трудов договор, доколкото в законодателството ни липсва правна възможност при правоотношения, които предполагат власт и подчинение, както е при тези по един трудов договор, едно и също лице да бъде едновременно работодател и служител. Трудовият договор е и привиден, понеже с него се прикрива извършената, без наличие на трудово правоотношение, работа по управление на дружеството от неговия собственик. На второ място, в условията на евентуалност, трудовият договор е недействителен и поради противоречието му със закона, на основание чл.74, ал.1 от КТ, във вр. с чл.38, ал.1 от ЗЗД, защото представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. В конкретния случай, такова съгласие от страна на дружеството не е било предоставено, тъй като в учредителния акт не е била предвидена изрична хипотеза, при която управителят да може да сключва договор сам със себе си. Позовавайки се на изложеното, ищецът моли съдът да се произнесе с решение, с което да обяви трудов договор № 6 от 20.12.2010 г., сключен между „Ю.Е.“ ЕООД, представлявано от Ю.Н.Е., в качеството на работодател и Ю.Н.Е., в качеството на работник за недействителен.

В отговора на исковата молба, ответниците са оспорили предявения иск.

Първоинстанционният съд е квалифицирал исковите претенции като предявени в условията на евентуалност два конститутивни иска с правно основание чл.74, ал.3, вр. ал.1 от КТ, а с решението си е отхвърлил същите и е осъдил ищеца да заплати на ответниците деловодни разноски в размер на 200.00 лева. Решението се обжалва от ищеца.

След извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд прецени, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Видно от изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, първоинстанционният съд е приел неточно, че е сезиран с един иск по чл.74, ал.3, вр. ал.1 от КТ, вр. чл.26, ал.2 от ЗЗД, въпреки, че ищецът е възвел две основания за нищожност на трудовия договор по смисъла на посочения законов текст, а именно: по чл.26, ал.2, пр. І от ЗЗД – невъзможен предмет и по чл.26, ал.2, пр. V от ЗЗД – привидност. Доколкото обаче съдът е събрал доказателства и се е произнесъл по същество и по двете посочени основания, настоящата инстанция счита, че визираните неточности в правната квалификация не са порок на решението, предпоставящ недопустимост.

По същество, не се спори между страните и се потвърждава от събраните по делото доказателства, че Ю.Н.Е. е едноличен собственик на капитала и управител на „Ю.Е.“***, ЕИК ..., вписано в ТР към АВ на 26.10.2009 г.. В тази връзка, същата е подала в ТД на НАП декларация по реда на чл.1, ал.2 и ал.3 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, с която е декларирала, че започва да упражнява дейност като самоосигуряващо се лице, считано от 01.11.2009 г. и, че ще се осигурява по реда на чл.4, ал.3, т.2 от КСО за инвалидност, поради общо заболяване, за старост, за смърт и за общо заболяване и майчинство. На 20.12.2010 г. е бил сключен трудов договор № 6 между „Ю.Е.“ ЕООД, представлявано от Ю.Н.Е. и физическото лице Ю.Н.Е., по силата на който последната е назначена на длъжността „изпълнителен директор“, при уговорено месечно възнаграждение в размер на 2 000.00 лева. Трудовият договор е бил регистриран в ТД на НАП на 20.12.2010 г., под вх. № .... В тази връзка, след посочената дата, от името на дружеството са били подавани Декларации образец № 1 „Данни за осигуреното лице“ с „вид осигурен“ 01 за работници и служители осигурени при един работодател, на основание чл.5, ал.4, т.1 от КСО и Наредба № Н-8 от 29.12.2005 г.. Паралелно са били подавани и Декларации образец № 1 „Данни за осигуреното лице“ за дейността на Ю.Е. като самоосигуряващо се лице, с посочен „вид осигурен“ 23 за самоосигуряващите се лица, осигурени за инвалидност, поради общо заболяване, за старост и за смърт, избрали да подават еднократно декларация и осигурени върху максималния размер на осигурителния доход. Впоследствие, към визирания трудов договор са били подписани допълнително споразумение № 1/01.01.2011 г. и допълнително споразумение № 11/01.01.2013 г.. Визираните по-горе факти, са установени и при извършена проверка от контролен орган по смисъла на чл.107 от КСО при ТП на НОИ – Ш., резултатите от която са отразени в констативен протокол вх. № 18/19.07.2013 г.. По делото е представена, изготвена от работодателя „Ю.Е.„*** длъжностна характеристика за длъжността „ изпълнителен директор”, утвърдена от едноличния собственик на капитала на 20.12.2010 г., съгласно която на лицето, заемащо длъжността са възложени конкретни трудови функции, свързани с организация, контрол и техническо обезпечаване на част от работния процес в дружеството, които категорично не касаят органно управление и представителство на юридическото лице и не се покриват с компетентностите на управител на ООД или ЕООД, очертани в разпоредбите на чл.141, ал.1 и ал.2 от ТЗ. Предвид това и, че в сключения между страните договор също не са очертани правомощия на „изпълнителния директор” във връзка с цялостно управление и представителство на дружеството, настоящата инстанция намира, че той няма характер на договор за управление по смисъла на чл.141, ал.7 от КТ. Потвърждение за горното е и обстоятелството, че Ю.Н.Е. е била вписана като управител на дружеството при първоначалната му регистрация и е имала това качество към датата на сключване на атакувания договор. С оглед на изложеното и като съобрази съдържанието на договора, приема, че същият обективира валидно създадено трудово правоотношение между два отделни правни субекта, каквито безспорно са страните по него, сключен е в изискуемата писмена форма и възпроизвежда всички основни елементи от трудовото правоотношение, по които договарящите са постигнали съгласие, подписвайки го. Що се отнася до възраженията на жалбоподателя, че едноличният собственик не може да сключва трудов договор сам със себе си, съдът ги намира за несъстоятелни, предвид липсата на изрична законова забрана за това, както и поради спецификата на управление и представителство на едноличните дружества с ограничена отговорност. Действително, регламентираните в КТ основания за възникване и прекратяване на трудовите правоотношения са неприложими по отношение на сключения между дружеството и управителя мандатен договор за управление, но в случая процесният не е такъв. В настоящата хипотеза, правоотношението не е възникнало между Ю.Н.Е. като собственик на капитала и управител, и Ю.Н.Е., а между юридическото лице „Ю.Е.“ ЕООД, представлявано от управителя Ю.Н.Е. и физическото лице Ю.Н.Е., като работодател по смисъла на закона е дружеството, което е различен правен субект от едноличния му собственик и управител. Ето защо, страните по сключения трудов договор не са едно и също лице и Ю.Н.Е. се е задължила да престира труд не сама на себе си, а на юридическото лице, което представлява, като отношенията на власт и подчинение са възникнали между тези два правни субекта, каквато връзка законът не забранява, а, в такъв случай важи правилото, че онова, което не е забранено е позволено. Изложените доводи важат и по отношение твърдението на жалбоподателя, че статутът на лицето като собственик и единствен управител на дружеството е несъвместим с положението на негов работник, намиращ се в йерархична зависимост със себе си. Що се касае до възражението, че с процесния договор било уговорено престиране на определен трудов резултат, а не предоставянето на работна сила, съдът счита, че е изцяло несъответстващо на отразеното в договора и естеството на създаденото въз основа на него трудово правоотношение. В обобщение, следва да се отбележи също, че възведените от жалбоподателя пороци на договора не покриват фактическите състави на невъзможен предмет и привидност, очертани от разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗЗД, правната теория и трайната съдебна практика, които са общо достъпни и съдът не счита за нужно да възпроизвежда.

Досежно евентуално предявеното основание за противоречие на договора с разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗЗД, тъй като не е било предоставено съгласие от дружеството за сключването му от управителя, настоящата инстанция намира, че, с оглед на данните по делото е приложима нормата на чл.301 от ТЗ, и след като дружеството не се е противопоставило на действията на управителя в продължение на повече от 5 години, те следва да се считат потвърдени, а сключеният договор – валиден и обвързващ юридическото лице с произтичащите от него правни последици.

В съответствие с изнесените фактически и правни доводи, заключава, че предявените искове са неоснователни, а обжалваното решение, с което същите са отхвърлени и ищецът е осъден да заплати на ответниците направените разноски – законосъобразно и правилно, с оглед на което следва да се потвърди.

Водим от горното,

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 553/06.07.2015 г. по гр.д. № 578/2015 г. по описа на Районен съд – Шумен.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.