Р Е Ш Е Н И Е№63

гр. Ш., 22.04.2013 г.

Ш.ски окръжен съд, в открито заседание на двадесет и шести март две хиляди и тринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

2. мл. с. Ст. Шипковенска

при секретаря А. А., като разгледа докладваното от съдия – докладчика Т. Димитрова в.т.д. № 41 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на “ А. ” ООД, гр. Д., представлявано от П.М. С., чрез пълномощника адв. Н. Х., срещу решение № 928/29.10.2012 г. по гр.д. № 2651/2011 г. по описа на ШРС.

Жалбоподателят намира решението за постановено в нарушение на съдопроизводствените правила по чл.164, ал.1, т.3 и 4, чл.165, ал.1 и чл.235 от ГПК, при необосновано и пълно игнориране на относими доказателства, и за противоречащо на материалния закон, с оглед на което, моли въззивният съд да го отмени изцяло, като незаконосъобразно и неправилно, и постанови друго, по силата на което да приеме за установено, че ответникът му дължи посочената в записа на заповед сума, ведно с лихвата за забава върху нея, считано от 25.03.2011 г. до окончателното й плащане, както и направените в заповедното и настоящото производство деловодни разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият Д.В.У., действащ чрез пълномощника адв. С. С., депозира отговор на жалбата, в който я оспорва като неоснователна и недоказана и моли за оставянето й без уважение. В пледоарията си по същество, процесуалният му представител моли и за присъждане на извършените по делото на разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата се явява неоснователна поради следното: Гр.д. № 2651/2011 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на жалбоподателя срещу въззиваемия, в която ищецът твърди, че по ч.гр.д. № 1165/2011 г. на ШРС, в негова полза, срещу ответника е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, за сумата от 3 964.00 щатски долара, ведно със законната лихва за забава от датата на издаване на заповедта до окончателното погасяване на задължението. В срока по чл.414, ал.1 от ГПК, длъжникът е депозирал възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което съдът му указал, че може да предяви вземанията си по съдебен ред. Поради горното и, като, счита, че има правен интерес, моли съдът да признае за установено съществуването на негово вземане срещу ответника в размер на 3 964 щатски долара по запис на заповед от 29.03.2009 г., с падеж на плащане – 30.04.2009 г., предявен за плащане на същата дата, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на издаване на заповедта за изпълнение до окончателното погасяване на задължението, като му присъди и извършените по делото разноски.

Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете по чл.415, ал.1, вр. чл.422 от ГПК, вр. чл.535 и сл. от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като ги е оставил без уважение и е осъдил ищецът да заплати на ответника 70.00 лева деловодни разноски. Решението се обжалва от ищеца.

При извършена проверка по чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

По допустимостта на предявените искове се установи, че, въз основа на заявление по чл.417 от ГПК от 23.03.2012 г., депозирано по ч.гр.д. № 1165/2011 г. по описа на ШРС, на жалбоподателя е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 697/25.03.2012 г., за осъждане на въззиваемия да му заплати сумата от 3 964 щатски долара – главница по запис на заповед от 29.03.2009 г., с падеж 30.04.2009 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на издаване на заповедта за изпълнение до окончателното погасяване на задължението. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК, длъжникът е депозирал бланкетно възражение срещу заповедта за изпълнение, с оглед на което и указанията на съда, в едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК кредиторът е предявил вземанията си по съдебен ред по гр.д. № 2651/2011 г. по описа на ШРС. С оглед на горното, настоящата инстанция приема, че за ищеца по исковете, с правна квалификация чл.422, вр. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл.535 и сл. от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД е налице правен интерес от завеждането им.

По съществото на спора, от събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа и правна страна: На 29.03.2009 г. въззиваемият е издал запис на заповед, по силата на който се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на жалбоподателя сумата от 3 964 щатски долара, на 30.04.2009 г., с уговорка без протест. Видно от отметката върху него, менителничният ефект е бил предявен за плащане на издателя на датата на падежа. Същият отговаря на изискването за писмена форма и съдържа задължителните реквизити по чл.535 от ТЗ.

В първото по делото заседание, в отговор на възраженията на ответника за недължимост на сумата по записа на заповед, ищецът заявява, че менителничният ефект е изготвен като обезпечение за изпълнение задължение на представляваното от ответника дружество, с наименование ” В. – МС “ ЕООД, гр. Ш., по повод сключен между двете юридически лица договор за консигнация на стоки – обувки. В тази връзка, твърди, че през периода 2007 г. – 2009 г. между “ А. “ ООД, гр. Д. и “ В. – МС “ ЕООД, гр. Ш. е била създадена трайна практика да сключват договори за покупко-продажба на обувки на консигнация, по силата на които той се задължавал да предаде стоката на ответника, като представител на дружеството – съконтрахент, който, при получаването й подписвал запис на запис за съответната й стойност, и поемал задължение да я заплати след реализирането й на пазара. От своя страна, ответникът оспорва, че записът на заповед е издаден по повод на сключен между ищеца и третото лице договор за покупко-продажба на стоки на консигнация. От приложените по делото документи се установява, че между жалбоподателя и “ В.-МС ” ЕООД са съществували трайни търговски взаимоотношения, свързани с дейност по покупко-продажба на стоки, но липсват доказателства, от които би могъл да се направи обоснован извод, че помежду им е бил сключен конкретен договор за покупко-продажба на обувки на консигнация за сумата от 3 964 щатски долара, по повод на който въззиваемият да е гарантирал изпълнение задълженията на представляваното от него дружество с подписване на процесния запис на заповед. От заключението на вещото лице допуснатата ССЕ, се изяснява, че подобна сделка не е била отразена счетоводно от което и да е от двете дружества. Самият запис на заповед е бил отбелязан в счетоводството на жалбоподателя като условен актив през 2011 г., но не и в счетоводството на “ В. – МС “ ЕООД, гр. Ш., като вземането не е намерило отражение и в подадените от жалбоподателя годишни данъчни декларации за 2009 г. и 2010 г.. От съдържанието на записа на заповед също не се установява, че издателят го е подписал като поръчител за задължение на “ В. – МС “ ЕООД, гр. Ш. към “ А. “ ООД, гр. Д.. Що се касае до показанията на разпитаните свидетели, съдът намира, че не следва да се ценят, тъй като са недопустими по смисъла на чл.164, ал.1, т.1, 3 и 4 от ГПК. В случая, се касае за установяване движението на стоково - материални ценности, което може да стане само с надлежни писмени, но не и с гасни доказателства.

Както правилно е посочил в мотивите си районен съд, съгласно задължителната практика на ВКС, при направено в производство по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, от ответника – длъжник, възражение за липса на каузална сделка, поради която е издаден записът на заповед, ищецът следва да посочи каузалното правоотношение, за обезпечаване изпълнението по което е издаден записът на заповед, и да докаже пораждането на задължението по това правоотношение, а ответникът - погасяването му. / Решение № 102 от 25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о. /. Макар и абстрактна сделка, записът на заповед се издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за заплащане на определена сума. Поради това, при твърдение на ищеца, че той има обезпечителна и акцесорна функция спрямо договор за консигнация, и насрещно възражение на ответника, че не дължи сумата по ценната книга, първият следва да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че каузалното основание за плащане на сумата по записа на заповед съществува и, че задължението на ответника по него е изискуемо.

В конкретната хипотеза, въпреки указаната на страните доказателствена тежест, жалбоподателят не е ангажирал убедителни доказателства за съществуването на сочената от него каузална сделка, респ., че менителничният ефект е издаден с цел обезпечаване задълженията на въззиваемия или на представляваното от него дружество по същата. Ето защо, въззивният съд намира за напълно правилни и обосновани изводите на първоинстанционния съд, че по делото не е доказана връзката между процесния запис на заповед и соченото от ищеца каузално правоотношение, и, че липсата на такава връзка означава липса на доказано основание за издаване на ефекта, което предпоставя неоснователност на претенцията за установяване на парично вземане по него, в размер на 3 964 щатски долара. Поради горното, заключава, че въпросният запис на заповед не материализира, подлежащо на принудително изпълнение вземане на жалбоподателя срещу въззиваемия за претендираната главница, поради което предявените главен и акцесорен иск са неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени.

В съответствие с изнесените фактически и правни доводи, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно и следва да се потвърди, включая в частта за разноските.

Молбата на въззиваемия за присъждане на деловодни разноски следва да бъде оставена без уважение, поради отсъствие на доказателства за извършването на такива.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 928/29.10.2012 г. по гр.д. № 2651/2011 г. по описа на ШРС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.