Р Е Ш Е Н И Е : № 71

гр. Шумен, 24.04.2013 г.

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на двадесет и шести март две хиляди и тринадесета година, в състав

СЪДИЯ: Т. Димитрова

при секретаря Н. И., като разгледа докладваното от окръжния съдия т.д. № 514 по описа за 2012 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Депозирана е искова молба от ЗАД “ Алианц България “, гр. София срещу А.Ф.К..

Ищецът твърди, че ответникът е лизингополучател по договор за отдаване на автомобили при условията на финансовообвързан лизинг № 26354 от 30.05.2006 г., сключен с “ Мото – Пфое “ ЕООД, гр. София в качеството на лизингодател, имащ за предмет лек автомобил “ Волво “, модел S 80, шаси № ... двигател № D5244T 325035, рег. № ... ВК. От своя страна, “ Мото – Пфое “ ЕООД е сключило със ЗАД “ Алианц България “ договор за застраховка по застрахователна полица № 1640/006/302/0000001, към който са приложими общите условия на застрахователя и, по силата на който се покрива рискът от неиздължаване на лизингови вноски от страна на лизингополучатели на застрахованото лице. Договорът за лизинг е бил одобрен от застрахователя с добавък № 99/23.06.2006 г.. Съгласно погасителния план, ответникът е бил задължен да плати цената по договора за лизинг на 47 равни месечни вноски, всяка в размер на 715.70 евро без ДДС. След сключване на договора, същият е платил встъпителна вноска, в размер на 5 112.92 евро и първоначалните 24 лизингови месечни вноски, след което е преустановил плащанията. С писмо лизингодателят го е поканил да изпълни забавените плащания, но плащане не е последвало. В резултат, лизингодателят е уведомил застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, във връзка с което е била образувана щета № 1640-09-217-501014, като на 04.08.2009 г. на застрахованото лице е изплатено обезщетение в размер на 38 058.03 лева, съставляващо размера на неизплатените лизингови вноски, а именно тринадесет цели вноски за периода м. 07.2008 г. – м. 07.2009 г., с общ размер 11 164.92 евро и десет частични вноски – само до размера на главницата, с начислен ДДС, в размер на 8 293.84 евро. С изплащането на неплатените от ответника лизингови вноски, застрахователят е встъпил в правата на удовлетворения кредитор – лизингодател, който факт последният е удостоверил със суброгационно писмо. Застрахователят е изпратил до ответника покана за доброволно изпълнение изх. № 290-16-6568/06.08.2009 г., получена от него на 11.08.2009 г., но възстановяване на сумата по регреса не е последвало. Предвид това, считано от датата, на която е изтекъл срокът за доброволно изпълнение – 22.08.2009 г., длъжникът е в забава и дължи лихви върху забавеното парично задължение. ЗАД “ Алианц България “ е сключило споразумение с “ Мото – Пфое “ ЕООД, съгласно което то е заплатило на застрахователното дружество стойността на автомобила, предмет на договора за лизинг, оценен за сума в размер на 12 000.00 лева. На основание чл.76, ал.2 от ЗЗД, с получената цена ЗАД “ Алианц България “ е погасило изцяло, начислената върху забавеното плащане законна лихва, в размер на 3 289.77 лева, дължима за периода 22.08.2009 г. – 10.06.2010 г. и част от главницата на вземането, съответстваща на 8 710.03 лева. В резултат, към 11.06.2010 г. като непогасено останало парично вземане за главница в размер на 29 347.80 лева, ведно със законната лихва за забава от същата дата. Позовавайки се на изложеното, ищецът моли съдът да постанови решение, по силата на което да осъди А.Ф.К. да заплати на ЗАД “ Алианц България “ сумата от 29 347.80 лева – регресно вземане по чл.213 от КЗ за изплатено застрахователно обезщетение на “ Мото – Пфое “ ЕООД, по покрит застрахователен риск неплащане на лизингови вноски, по полица № 1640/006/302/0000001, ведно със законната лихва върху нея, считано от завеждане на иска до окончателното й плащане, и сумата от 6 614.81 лева – лихва за забава върху главницата от 29 347.80 лева, за периода 11.06.2010 г. – 15.08.2012 г., както и извършените по делото разноски.

В срока по чл.367, ал.1 от ГПК, назначеният за представител на ответника адв. Ж. Й. от ШАК депозира отговор на исковата молба, в която заема становище че предявените искове са неоснователни. Твърди, че не оспорва, че между ответника и “ Мото – Пфое “ ЕООД е бил сключен цитираният от ищеца договор за финансовообвързан кредит, и, че между лизингодателя и застрахователя е сключен застрахователен договор по полица № 1640/006/302/0000001, както и извършените плащания от ищеца на “ Мото – Пфое “ ЕООД, в размер на 38 058.03 лева и от “ Мото – Пфое “ ЕООД на ищеца, в размер на 12 000.00 лева, но, счита за недоказани наличието на предпоставките за суброгиране на застрахователя в правата на лизингодателя и размера на изплатеното застрахователно обезщетение. По делото не е приложена покана, с която лизингодателят е поканил лизингополучателя да заплати забавените лизингови вноски, с оглед на което не са изпълнени условията на т.1/1/ /7/, раздел Х и т.4.1, раздел VІ, вр. т.2.3 раздел VІ от Общите условия. Второ, към датата на завеждане на щетата – 18.09.2008 г. по договора за лизинг не са били изплатени само две лизингови вноски. Трето, от документите по делото не става ясно върнат ли е автомобилът, предмет на договора за лизинг на лизингодателя и кога, и, ако не – какви мерки са предприети за връщането му. С оглед на изложеното, счита, че ищецът няма право да се суброгира в правата на лизингодателя на основание чл.213 от КЗ, тъй като регресното право на застрахователя възниква само, когато вредата за застрахования е причинена в резултат на деликт, а не на договорно правоотношение. Същият не може да основе претенцията си и на чл.99 от ЗЗД, тъй като издаденото от лизингодателя суброгационно писмо не е договор за цесия. От доказателствата по делото не се установява също размера на задължението на лизингополучателя, че е бил поканен да изпълни, кога е върнал автомобила, от която дата договорът за лизинг се счита за прекратен, и от кога е изпаднал в забава.

В срока по чл.372, ал.1 от ГПК, ищецът подава допълнителна искова молба, с която представя и моли да бъдат приети писмени доказателства, във връзка с възраженията на ответника.

В срока по чл.373, ал.1 от ГПК, ответникът депозира допълнителен отговор, в който възразява срещу приемане на представените с допълнителната искова молба доказателства.

Исковата молба отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 от ГПК и е редовна.

Предмет на разглеждане са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ – за главницата и чл.86, ал.1 от ЗЗД – за лихвите. Исковите претенции са допустими, подсъдни на ШОС като първа инстанция, и подлежащи на разглеждане по реда на глава ХХХІІ от ГПК.

По същество на исковите претенции, от събраните по делото писмени доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи следното: На 30.05.2006 г., между ответника, в качеството на лизингополучател и “ Мото – Пфое “ ЕООД, гр. София, в качеството на лизингодател е бил сключен договор за отдаване на автомобили при условията на финансовообвързан лизинг, за лек автомобил “ Волво “, модел S 80, шаси № ... двигател № D5244T 325035, рег. № ... ВК, по силата на който лизингодателят се задължава да предаде на лизингополучателя описаното моторно превозно средство, за ползване до изплащане на дължимите лизингови вноски, определени съобразно погасителен план, представляващ неразделна част от договора, след погасяването на които, се ангажира да му прехвърли правото на собственост върху автомобила. Според погасителния план, ответникът е поел задължение да заплати общо 47 лизингови вноски, за периода м. 07.2006 г. – м. 05.2010 г., в размер на по 1 679.75 лева всяка, с включен ДДС. Автомобилът е бил предоставен на същия на 15.06.2006 г., с двустранно подписан приемо-предавателен протокол. С покана от 18.09.2008 г., връчена на адресата на 23.09.2008 г., лизингодателят е поканил лизингополучателя да му изплати неиздължени лизингови вноски с настъпил падеж, в размер общо на 5 039.25 лева, данък за превозното средство, в размер на 392.62 лева и лихви за просрочие, в размер на 1 343.80 лева, и го е уведомил, че, считано от датата на получаване на писмото, прекратява едностранно сключеният между тях договор за лизинг, на основание чл.37, чл.60 и чл.61 от същия, поради неплащане на дължимите лизингови вноски, поради което дължи връщане на лекия автомобил. Между страните не се спори, че, в изпълнение задълженията си по договора, лизигополучателят е платил встъпителната вноска и първоначалните 24 месечни лизингови вноски. Според приложената справка за дължими вноски, същият не е погасил 13 лизингови вноски за периода м. 07.2008 г. – м. 07.2009 г., в общ размер на 11 164.92 евро и 10 частични лизингови вноски, до размера на главницата с ДДС, за периода м. 08.2009 г. – м. 05.2010 г., възлизащи общо на 8 293.84 евро. Ответникът не ангажира доказателства да е заплатил някоя от неиздължените лизингови вонски до датата на приключване на съдебното дирене.

В съответствие с установените факти, съдът приема, че между А.Ф.К. и “ Мото – Пфое “ ЕООД, гр. София е бил сключен валиден договор за отдаване на автомобили при условията на финасовообвързан лизинг, по който лизингодателят е изпълнил задължението си да предаде на лизингополучателя поръчания от него лек автомобил, а последният е заплатил встъпителна и 24 месечни лизингови вноски от общо дължимите 47 вноски, след което е преустановил плащането им, с оглед на което и, на основание чл.61 и чл.62.3 от договора, лизингодателят го е прекратил едностранно, считано от 23.09.2008 г..

От друга страна, се установява, че на 22.06.2006 г. между лизингодателя “ Мото – Пфое “ ЕООД, гр. София и ищцовото дружество е бил сключен договор за застраховка, по застрахователна полица № 1640/006/302/0000001, по който се покрива рискът от неиздължаване на лизингови вноски от страна на лизингополучатели на застрахованото лице. Договорът за лизинг между “ Мото – Пфое “ ЕООД, гр. София и ответника е бил одобрен от застрахователя, като обезпечен от визираната застраховка с добавък № 99/23.06.2006 г.. След прекратяване на договора за лизинг, лизингодателят е уведомил застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и е поискал изплащане на застрахователно обезщетение, по повод на което е била образувана щета 1640-09-217-501014. На 22.07.2009 г. застрахованият е издал на застрахователя суброгационно писмо, с което дава съгласие последният да встъпи във всички права и задължения по процесния лизингов договор. Въз основа на доклад и нареждане за плащане от 27.07.2009 г., на 04.08.2009 г. застраховятелят е изпалтил на застрахованото лице обезщетение по договора за лизинг в размер на 38 058.03 лева, съставляващо размера на неизплатените от ответника лизингови вноски, а именно 13 цели вноски за периода м. 07.2008 г. – м. 07.2009 г., с общ размер 11 164.92 евро и 10 частични вноски – само до размера на главницата, с начислен ДДС, в размер на 8 293.84 евро. На 06.08.2009 г. ищецът е изпратил на ответника покана, в 10-дневен срок да възстанови изплатеното на лизингодателя застрахователно обезщетение, в размер на 38 058.03 лева, като писмото е било получено от адресата на 11.08.2009 г.. На 25.01.2010 г., между застрахования и застрахователя е било сключено споразумение, съгласно което първият се е задължил да заплати на втория сумата от 12 000.00 лева, представляваща стойност на лекия автомобил, а вторият се е съгласил да се откаже от правото си да получи собствеността върху него след заплащане на посочената сума, с което отношенията им по застрахонателния договор ще се считат за окончателно уредени. Ищецът заявява, че с изплащане на сумата от 12 000.00 лева, с нареждане от 10.06.2010 г., от страна на застрахования са били погасени лихвите за забава върху главницата от 38 058.03 лева, дължими за периода от 22.08.2009 г. / датата, на която е изтекъл срокът за доброволно изпълнение на задължението на ответника за възстановяване на сумата от 38 058.03 лева / до 10.06.2010 г. / датата, на която е извършено частично погашение на главницата от застрахования / и част от главницата, в размер на 8 710.23 лева, поради което остава разлика за доплащане от ответника в размер на 29 347.80 лева. В хода на съдебното производство, ответникът не ангажира доказателства, че е изплатил на ищеца исковата сума. Що се отнася до наведените в отговора му възражения, съдът ги намира за изцяло необосновани, тъй като от събраните по делото доказателства се установи по категоричен начин, че лизингодателят го е поканил да заплати дължимите от него лизингови вноски, а самият той не представя доказателства в подкрепа на твърденито си, че към дата 18.09.2008 г. е дължал само две от тях. Но, дори и това да е така, дължимостта на въпросните две вноски е основание за лизингодателя да прекрати едностранно договора за лизинг, съобразно разпоредбите на чл.61 и чл.62.3 от същия и, съответно да поиска запщане на обезщетение от застрахователя си. Досежно връщането или не на лекия автомобил от лизингодателя, намира за установено, че цената му е била приспадната от застрахователя от общия размер на вземането му към регресно отговорното лице. Предвид това и, че ответникът не твърди и не представя доказателства, че стойността на автомобила е била по-висока от приетата за действителна със споразумението между застрахован и застраховател, счита, че, в конкретната хипотеза връщането му или не е ирелевантно обстотятелство.

С оглед на изнесените факти, съдът достига до извод, че, в изпълнение на валиден договор за застраховка и при настъпило покрито от него застрахователно събитие, ищецът е изплатил на лизингодателя на ответника застрахователно обезщетение за неизплатените от него лизингови вноски по лизинговия договор, за което, на основание чл.213 от КЗ, има право да встъпи в правата на застрахования лизингодател срещу лизингополучателя, като размерът на регресното му вземане възлиза на 29 347.80 лева – главница. Върху посочената сума ответникът дължи и обезщетение за забава, в размер на законната лихва, за периода от 11.06.2010 г. до 15.08.2012 г., в размер на 6 614.81 лева. Що се касае до възражението на последния, че отговорността му е договорна, а не деликтна, поради което ищецът няма право да се суброгира в правата на застрахования лизингодател, намира, че не намира опора в законовия текст на чл.213 от КЗ, в който липсва разграничение на отговорността на причинителя на вредата на договорна и деликтна. Същият извод важи и относно възражението за липса на основанията по чл.99 от ЗЗД, тъй като предпоставката за суброгиране на ищеца в правата на застрахования е правото му на регрес по чл.213 КЗ, а не прехвърлянето на вземанията на лизингодателя срещу лизингополучателя с договор за цесия.

Позававайки се на изложените правни доводи, заключава, че предявените искове са изцяло основателни и доказани, поради което следва да се уважат.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца деловодни разноски в размер на 4 010.85 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА А.Ф.К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес:***, да заплати на ЗАД “ Алианц България “, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище, бул. ...уков № 59, представлявано от изпълнителния директор П.Й.Я., сумата от 29 347.80 лева – регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение на “ Мото – Пфое “ ЕООД, гр. София по покрит риск неплащане на лизингови вноски по полица № 1640/006/302/0000001 от 22.02.2006 г. и добавък № 9/23.06.2006 г., във връзка с договор за отдаване на автомобили при условията на фенасовообвъзран лизинг от 30.05.2006 г., сключен между “ Мото – Пфое “ ЕООД, гр. София и А.Ф.К., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 16.08.2012 г. до окончателното й плащане, както и сумата от 6 614.81 лева – мораторна лихва върху главницата от 29 347.80 лева, дължима за периода 11.06.2008 г. – 15.08.2012 г..

ОСЪЖДА А.Ф.К. да заплати на ЗАД “ Алианц България “ гр. София деловодни разноски в размер на 4 010.85 лева.

Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Варна, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: