Р Е Ш Е Н И Е№102

гр. Ш., 22.04.2013 г.

Ш.ски окръжен съд, в публичното заседание на двадесет и шести март две хиляди и тринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

2. мл. с. Ст. Шипковенска

при секретаря А. А., като разгледа докладваното от съдия Т. Димитрова в.гр.д. № 150 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на М.М.Ш. срещу решение № 14/14.02.2013 г. по гр.д. № 34/2013 г. по описа на ВПРС.

Жалбоподателката счита, че решението е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и неправилно, поради което моли въззивният съд да го отмени и постанови друго, по силата на което да уважи исковете й и й присъди извършените деловодни разноски.

В срока по чл.17, ал.4 от ЗЗДН, въззиваемият Ш.Р.Ш. не депозира отговор на жалбата.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата се явява неоснователна, поради следното:

Производството по гр.д. № 34/2013 г. по описа на ВПРС е образувано по молба от М.М.Ш. за постановяване на мерки за защита срещу Ш.Р.Ш. – съпруг на молителката. В молбата е посочено, че са налице данни за, упражнено върху нея и децата й О. и Р. психическо и физическо насилие от страна на ответника, и се иска спрямо последния да бъдат постановени мерките за защита по чл.5, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДН.

С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло молбата и е осъдил ищцата да заплати държавна такса в размер на 25.00 лева, вносими по сметка на ВПРС. Решението се обжалва изцяло от ищцата.

След извършена проверка по чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Относно разгледаната молба, се установи, че е депозирана в законоустановения едномесечен срок и изхожда от легитимирано, по смисъла на чл.3, т.1 от ЗЗДН лице, поради което се явява процесуално допустима и няма пречки за приемането й.

По същество, от събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи следното: Страните са съпрузи от 04.04.2009 г., като преди това са съжителствали на съпружеска начала около четири години. От брака си имат едно непълнолетно дете – Р. Ш.Р., род. на *** г.. В семейството им живее и доведения син на жалбоподателката – О.Ъ. М., род на 24.12.2004 г.. Съпрузите обитават преимуществено жилището си в с. Д., област Т., но притежават и вилен имот в с. Л., област Ш.. В декларация по чл.9, ал.3 вр. чл.13, ал.3 от ЗЗДН, кредитирана по реда на чл.13, ал.4 от с.з., жалбоподателката твърди, че на 22.12.2012 г., около 21.30 часа, в жилището им в с. Л., въззиваемият упражнил психически тормоз върху нея и двете й деца, изразяващ се в отправяне на обидни думи и й нанесъл побой, от който се спасила, излизайки навън, където измръзнала. Въззиваемият отрича да е упражнявал насилие върху съпругата си, като заявява, че не я е обиждал и не е посягал да я удря. От приложените писмени доказателства и показанията на разпитаните свидетели, се установява, че от известно време страните са във влошени отношения и често изпадали в пререкания, които понякога прераствали в скандали. В някой от случаите, съпругата напускала жилището им в с. Драгановец и отивала в къщата им в с. Л., но след това двамата отново заживявали заедно. Обтегнатите им отношения безпокоели близките им, но те не се решавали да се намесят в разрешаването на споровете помежду им. На 16.11.2011 г., 29.05.2012 г. и 29.10.2012 г. жалбоподателката депозирала молби за защита от домашно насилие срещу въззиваемия, които впоследствие оттеглила. На 20.12.2012 г., около 21.45 часа, в РУ “ Полиция “, гр. Т. бил получен сигнал от нея за упражнено насилие от съпруга й, вследствие на което, на 21.12.2012 г. на същия бил съставен протокол за предупреждение по ЗМВР. От показанията на свидетелите и приложените документи не се изяснява по категоричен начин кой е бил инициаторът на скандалите между съпрузите и кой от двамата е упражнявал психически или физически тормоз върху другия. От наличните доказателства не се установява и, че на сочената от жалбоподателката дата – 22.12.2012 г. срещу нея и децата й е било упражнено насилие от въззиваемия. Според документите, жалбоподателката е сезира органите на реда за извършено срещу нея посегателство на 20.12.2012 г., а според показанията на свидетелите, които не са били непосредствени очевидци, и се основават на разказаното им от страните, на 22.12.2012 г. между съпрузите отново е имало спречкване, но никой от тях не знае и не твърди за упражнен психически или физически тормоз от съпруга върху съпругата и децата им. Свидетелите са категорични също, че през периода от 22.12.2012 г. до 07.01.2013 г. страните са били заедно, включая по време на новогодишните празници, след което жалбоподателката заминала при родителите си в с. Л..

Съобразявайки изложеното, както и тежестта на молителката да докаже твърденията си за упражнено над нея домашно насилие, съдът приема за недоказано, че на 22.12.2012 г. от ответника е било упражнено психическо и физическо насилие върху нея и двете й непълнолетни деца, което предпоставя отхвърляне на молбата й.

Във връзка с горното и възраженията на жалбоподателката, настоящата инстанция споделя изцяло доводите на първоинстанционния съд, че ЗЗДН има за цел да даде защита срещу една особена категория посегателства, извършвани от и срещу лица, които се намират в най - близки взаимоотношения помежду си - съпружески, родствени или във фактическо съжителство, наподобяващо съпружеското. Характерно за деянията от този тип е обстоятелството, че те биват извършени най - често в домашна среда, в отсъствието на свидетели, които да могат да ги установят чрез показанията си пред съда. Тъкмо поради тази причина, законодателят изрично е предвидил, че, при липсата на други доказателства, декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН разполага със самостоятелна доказателствена сила / чл.13, ал.3 ЗЗДН /. Тази норма обаче не създава някаква презумпция за виновност на ответника, нито пък дерогира общото правило на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест в процеса. В тази посока ЗЗДН не съдържа специални норми, поради което и, на основание § 1 от ЗР на ЗЗДН, следва да се прилагат общите правила на ГПК, т.е. молителката следва да установи, в условията на пълно и главно доказване, извършените от ответника актове на домашно насилие с техните обективни признаци – време, място и начин на извършване на деянието. В случая, фактическите твърдения, заявени в молбата по чл.8 ЗЗДН остават недоказани. Те се подкрепят единствено от депозираната декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН. Съгласно изричната разпоредба на чл.13, ал.3 ЗЗДН обаче, особената доказателствена сила на декларацията ще е налице само когато по делото няма други доказателства. А, при наличието на други такива, съдът е длъжен да ги обсъди във взаимната им връзка, като посочи на кои от тях дава вяра и на кои не. В конкретната хипотеза, съвкупната оценка на установеното по делото от фактическа страна налага извод за неустановеност на наведените фактически твърдения в обстоятелствената част на молбата за защита. Събраните за целта доказателства установяват по категоричен начин конфликтни отношения между молителката и ответника. По делото обаче липсват доказателства, успешно обосноваващи извод за реализиран спрямо жалбоподателката или децата й акт на домашно насилие, имащ характеристиките на деяние по смисъла на чл.2 ЗЗДН, на дата 22.12.2012 г., от страна на въззиваемия.

По изложените мотиви, съдът приема, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди, а страните да се насочат към друг начин за уреждане на отношенията им.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪЖДАВА изцяло решение № 14/14.02.2013 г. по гр.д. № 34/2013 г. по описа на ВПРС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.

2.