Р Е Ш Е Н И Е№89

гр. Ш., 08.04.2013 г.

Ш.ски окръжен съд, в публичното заседание на дванадесети март през две хиляди и тринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. Димитрова

ЧЛЕНОВЕ: 1. М. Маринов

2. мл. с. Ст. Шипковенска

при секретаря С. М., като разгледа докладваното от съдията докладчик Т. Димитрова в.гр.д. № 113 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на С.К.С., чрез пълномощника адв. Р. К. от ШАК, срещу решение № 22/09.01.2013 г. по гр.д. № 3334/2012 г. по описа на ШРС, в частта, в която е отхвърлен предявеният от нея иск по чл.222, ал.1 от КТ, за заплащане на сумата от 306.36 лева и акцесорният иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД, за сумата от 5.36 лева.

Жалбоподателката намира решението за неправилно и постановено при необсъждане на събрания доказателствен материал, в противоречие с материалния и процесуален закон. Поради горното, моли съдът да го отмени в обжалваната част и постанови друго, с което да уважи исковете по чл.222, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, и й присъди извършените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият “ Център за кожно венерически заболявания - Ш. “ ООД / в ликвидация /, гр. Ш., представлявано от ликвидатора В. С. Й. не депозира отговор по жалбата.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:

Предмет на разглеждане в първоинстанционното производство са, предявени от жалбоподателката обективно кумулативно съединени искове за осъждане на въззиваемия да й заплати сумите от 1 128.92 лева - трудово възнаграждение за месеците март, април, май и юни 2012 г.; 43.71 лева - мораторна лихва върху главницата от 1 128.92 лева; 306.36 лева - обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ и 5,36 лева - лихва за забава върху главницата от 306.36 лева.

С решението си първоинстанционният съд е уважил иска по чл.245, ал.2 от КТ и акцесорния иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД и е отхвърлил исковете по чл.222, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Решението е обжалвано от ищцата в частта, в която са отхвърлени претенциите й за заплащане на обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ и лихви за забава върху него.

При извършена проверка по чл.269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

По съществото на спора, от трудов договор № 29/31.01.2005 г., допълнително споразумение № 175/04.10.2011 г. към трудов договор № 29/31.01.2005 г. и заповед № 74/27.06.2012 г. за прекратяване на трудовото правоотношение се доказва, че през периода 01.02.2005 г. – 02.07.2012 г. жалбоподателката е работила при въззиваемия, на длъжността санитар, като със заповед № 74/27.06.2012 г., връчена й на 29.06.2012 г., трудовото й правоотношение е било прекратено, на основание чл.328, ал.1, т.1, вр. чл.326, ал.2 от КТ, поради “закриване на предприятието”, т.е. поради причина, визирана в разпоредбата на чл.222, ал.1 от КТ. Съгласно цитирания текст, при уволнение поради закриване на предприятието, работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя, в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец, като с акт на МС, с КТД или с ТД може да се предвижда обезщетение за по-дълъг срок. Ако в този срок, работникът или служителят е постъпил на работа с по-ниско трудово възнаграждение, той има право на разликата за същия срок. В настоящата хипотеза жалбоподателката не ангажира доказателства, че е останала без работа в продължение на един месец след датата на прекратяване на трудовото й правоотношение с въззиваемия. На л.6 от първоинстанционното дело е приложено удостоверение изх. № 527/26.09.2012 г., издадено от работодателя, в което е посочено, че за м. юни 2012 г. на служителката е начислена сумата от 306.36 лева / обезщ. по чл.222 /, което обаче не би могло да обоснове извод, че такова действително й се дължи, тъй като отразеното като начислено очевидно е за месец, през който жалбоподателката е полагала труд по трудово правоотношение, а трудовият й договор е прекратен считано от началото на следващия месец, от който момент би могло да възникне основание за заплащане на обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ. Потвърждение на това, че на ищцата не е начислявано обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ за м. юни 2012 г. е и отразеното в платежните ведомости на ответника, според които за м. юни 2012 г. й е начислено единствено брутно трудово възнаграждение в размер на 369.60 лева или 289.73 лева – чиста сума за получаване. На следващо място, дори и да приемем, че отразеното в удостоверението отговаря на действителността, то съставлява извънсъдебно признание на противната страна към момент, предхождащ исковата молба и като такова е оттегляемо, съответно – ирелевантно за правния спор. Безспорно, в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните също е разпоредено на служителката да се изплати обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ. Този факт обаче също не доказва, че такова й се дължи. Съгласно чл.222, ал.1 от КТ, задължението за заплащане на процесното обезщетение не е безусловно и не настъпва с факта на прекратяване на трудовия договор. Според законодателя, за възникване на неговата изискуемост е необходимо осъществяването на три обстоятелства – работникът да не е започнал работа по друг трудов договор в продължение на един месец от уволнението му, или да е работил срещу по-ниско възнаграждение от получаваното, да е поискал от работодателя да му бъде изплатено полагащото му се обезщетение и да представи документи пред същия, удостоверяващи първите два факта. В случая, от данните по делото не се установява жалбоподателката да е представила доказателства за оставането й без работа пред въззиваемия. Такива не са ангажирани от нейна страна и в хода на производството. Предвид горното и тежестта на работника да докаже наличие на изискуемите предпоставки за възникване правото му на обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ, включая и обстоятелството, че не е полагал труд по последващо трудово правоотношение, настоящата инстанция споделя изцяло изводите на районен съд за недоказаност на главния иск, което предпоставя отхвърлянето му.

С оглед неоснователността на иска по чл.222, ал.1 от КТ, като неоснователен следва да бъде отхвърлен и акцесорният иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Позовавайки се на изложените фактически и правни доводи, съдът приема, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Водим от горното,

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 22/09.01.2013 г. по гр.д. № 3334/2012 г. по описа на ШРС, в частта, в която са отхвърлени, като неоснователни, предявените С.К.С., ЕГН **********,***, срещу “ Център за кожно-венерически заболявания – Ш. “ ЕООД / в ликвидация /, ЕИК 000929065, със седалище и адрес на управление: гр.Ш., ул. Раковски № 44, обективно съединени искове по чл.222, ал.1 от КТ - за сумата от 306.36 лева и по чл.86, ал.1 от ЗЗД - за сумата от 5.36 лева.

В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.