Р Е Ш Е Н И Е№43

град Шумен, 22.02.2013 г.

Шуменският окръжен съд, в публично заседание на двадесет и четвърти януари, две хиляди и дванадесета година в състав:

Председател: Ралица Хаджииванова

Членове:1.Йордан Димов

2.Стела Шипковенска

като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. гр. д. №808 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №824/12.10.2012 г. постановено по гр. д. №1698/2011 г. по описа на ШРС е отхвърлил предявените от Г.Г.О., ЕГН-**********,***, против А.С.С., ЕГН-********** и М.Г.С., ЕГН-********** и двамата от гр. С. кв. „Л., ул. „П. п.” №, ет. искове с правно основание чл.422 от ГПК, да се признае за установено съществуването на вземане в полза на ищеца срещу ответниците за сумата от 6700 лв. главница и 4071.68 лв. лихви, въз основа на т.ІІІ от НА №132/22.08.2005 г., НД №1209/2005 г. на Нотариус с №019 на Нотариалната камара и район на действие – района на ШРС, като неоснователни.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищеца Г.Г.О.. Той сочи, че същото е неправилно, необосновано и противоречи на материалния закон. Твърди, че е завел претенция за установяване на дължимост на сумата от 10 000 лв. по договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективирана в НА №132 на Нотариус с №019 на Нотариалната камара и район на действие – района на ШРС. Сочи, че има претенция и за лихви върху тези суми. Твърди, че правната квалификация за неустоечно вземане е направена от съда. Твърди, че първоинстанционния съд некоректно се позовава на ТР №1/2010 г. по ТД №182009 г. на ТК на ВКС, тъй като там е записано, че прекомерния размер на клаузата за ноеустойка не я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави. Сочи също така, че според чл.92, ал.2 от ЗЗД, ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер. Сочи, че в процесния случай се касае за пълно неизпълнение. Сочи също така, че претенцията му е на евинциран купувач, а не за неустоечно вземане. Твърди, че сумата от 10 000 лв., която претендира, всъщносте реалната цена заплатена за закупуването на имота, а не вписаната в нотариалния акт сума от 3300 лв. Сочи, че за това е доказателство представения по делото предварителен договор, в който е записана реалната цена, макар същия да е сключен с отгветника от неговия брат в качеството му на купувач. Ето защо моли с оглед на изложеното да бъде отменено първоинстанционното решение, като бъде уважен искът като съдът признае за установено по отношение на ответниците, че последните дължат сумата от 10 000 лв., произтичаща от т.3 на НА №132/22.08.2005 г., НД №1209/2005 г. на Нотариус с №019 на Нотариалната камара и район на действие – района на ШРС, ведно с полагащата се законна лихва за забава, както и да бъдат присъдени направените деловодни разноски.

Ответниците депозират писмен отговор в законовия срок. В него се сочи, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон и молят същото да бъде потвърдено. Коментират спорната т. 3 от Договора за покупко-продажба в смисъл, че с оглед на словесната формулировка тя не представлява задължение за връщане на продажната цена, а на по-голяма сума. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

В съдебно заседание за въззивника жалбоподателят не се явява не изпраща и представител. За въззиваемите се явява адв. Р. к. от Шуменска АК, която поддържа становището си изразено в отговора на въззивната жалба.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима. Допустима е и подадената от името на А. Д.С. насрещна въззивна жалба.

Разгледана по същество депозираната жалба е неоснователна.

След извършената служебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното: На 23.08.2010 г. пред Шуменския районен съд под №3252/2010 г. е образувано гражданско дело по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, ал.1, т.3 от ГПК от „Г.Г.О. против А.С.С. и М.Г.С.. В заявлението е било изложено, че заявителя черпи правата си от НА за покупко-продажба на недвижим имот №132, том Х, дело №1209/2005 г., на нотариус с рег. №019 при ШРС, съдържащ задължение за плащане на сумата от 10 000 лв. от продавачите на имота в случай на деклариране на невярно обстоятелство или евикция на купувача, като продавачите са декларирали, че не са налице права на трети лица върху имота. впоследствие се оказало, че имота е собственост на трето лице, за което има влязло в сила съдебно решение. Намира, че продавачите дължат и законна лихва върху тази сума от деня на изповядване на сделката. За исканите суми е издадена заповед за изпълнение №2095/24.08.2010 г. Срещу нея от страна на длъжниците е постъпило възражение по реда на чл.414 от ГПК на 08.03.2011 г. в това възражение е посочено, че се оспорва искането на заявителят за сумата над 3300 лв. – т.е. разликата от 6700 лв., до претендираните от заявителя 10 000 лв. твърди се също така, че се признава сумата за забава на плащането от датата на поканата за плащане – 25.02.2011 г. В законовия месечен срок заявителят е предявил иска си по реда на чл.422 от ГПК.

От фактическа страна съдът констатира следното: Между страните по делото на 22.08.2005 г. бил сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, като ответниците в производството А.С.С. и М.Г.С. продали на ищеца Г.Г.О., представляван при сделката от баща си Г. М. О., редовно упълномощен, следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ – ЛОЗЕ в местността „К. б. представляващ кадастрална единица 0231 (двеста тридесет и едно) от кадастралния план на територия попадаща под разпоредбите на §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, целият от 1469 кв. м., при граници за имота: имот №6540230 – лозе, имот №6540270 – улична мрежа, ведно с попадащата в имота сграда – ВИЛА, ведно с подобрения и насаждения върху местото за сумата от 3300 лв. покупко-продажбата е отразена в НА за покупко-продажба на недвижим имот №152, т.Х, рег. №7697, дело №1209/2005 г. на Нотариус вписан под №019 на Нотариалната камара и прайон на действие – района на ШРС. Т. ІІІ на посочения НА, гласи буквално следното: „Продавачите, при подписване на настоящия договор декларираме, че върху описания в пункт първи недвижим имот няма наложени вещни тежести, ипотеки, възбрани, няма учредени вещни права, съдебни дела, реституционни претенции и други. В случай, че се окаже, че някое от горните обстоятелства е невярно или купувачът претърпи евикция, продавачите се задължават да върнат на купувача сумата от 10 000 лева, включваща продажната цена, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на изповядване на сделката, както и направените разноски.” По силата на решение от 14.05.2008 г. по в. гр. д. №56/2008 г. по описа на ШОС е отхвърлен иска с правно основание чл.108 от ЗС предявен от Г.Г.О. против В. К. Т. за предаване на владението върху описания по-горе имот, като посоченото решение е влязло в законна сила. По делото е представен и предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 10.07.2005 г. по силата на който ищците А.С.С. и М.Г.С. поемат задължение да прехвърлят на М. Г.О. собствеността върху процесния недвижим имот считано до 31.08.2005 г. за сумата от 10 000 лв., като към момента на сключване на сделката са платени 3000 лв.

Други доказателства по делото не са били представяни. Ищеца е искал разпит на свидетели при режим на водене, който са били допуснати, но не са били доведени и впоследствие са заличени и не са разпитвани.

Предвид приетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи: настоящото производство е такова по установителен иск с правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415 от ГПК. Това е особен вид установителен иск предпоставен от преди това протекло заповедно производство. Всъщност подобен иск не може да бъде отделен от конкретното правно основание, което ангажира отговорността на ответника. В конкретния случай ищеца сочи, че отговорността на ответника почива на договорна уговорка – т.3 от процесния договор за покупко-продажба на недвижим имот. Съдът намира, че независимо от възраженията на въззивника първоинстанционния съд правилно е взел предвид обстоятелството, че се касае до претенция почиваща на договорна клауза за неустойка. Всъщност, както бе посочено по-горе, а и както е поискано в петитума на исковата молба ищеца обосновава претенцията си с договорна клауза, а не с общите правила на правото. Твърдението му, че претендира вземане поради евикция не е основателно, доколкото, правата на евинцирания купувач произтичат по силата на закона и за това не е необходима договорна клауза. От друга страна самата договорна клауза не е уговорена само като задължение възникващо при евикция, а и при установяване на други тежести върху имота – като например сервитути, ипотеки и т. н. Същевременно еднообразна и трайна е практиката, че съдът взема предвид твърденията и искането на страната, но сам е длъжен да квалифицира иска, като не е обвързан от дадената от страната квалификация – Р по гр. д. № 272/2010 г., IV г. о., ГК на ВКС, Р по гр. д. № 516/2011 г., IV г. о., ГК на ВКС, Р по гр. д. № 1114/2011 г., III г. о., ГК на ВКС, Р по гр. д. № 914/2011 г., IV г. о., ГК на ВКС и др. С оглед на изложеното съдът намира, че в нотариалния акт под т.3 е визирана клауза за неустойка – при неточно изпълнение на договорните задължения. За уговарянето на подобна клауза не е необходимо да изрично бъде записано, че става въпрос за неустойка – „Без значение са обаче думите, с които се обозначава неустойката – те могат да използват синоними – например „глоба”, „обезщетение”, „наказателна клауза”.” – стр. 461 от „Облигационно право – обща част”, - Ангел Калайджиев, 2007 г., ІV-то издание.

В този смисъл съдът споделя напълно направените от първоинстанционния съд изводи, както и свободата му да даде правна квалификация на спора.

От друга страна в рамките на производството с оглед твърденията си, че претендира сумата от 10 000 лв. като реално платена продажна цена ищецът не установява, че действително я е платил. Налице е процесният нотариален акт, който по характера си е официален документ, скрепен с държавната удостоверителна сила на нотариалната форма по отношение на вписаните в него обстоятелства, особено предвид това, че страна направила волеизявленията отразени в него се домогва да докаже друго в сравнение със записаното там. Илюстрация доколко обвързващи са тези изявления е недопустимостта на свидетелски показания за оборване на записаното в нотариалния акт с оглед правилата на чл.164, ал.1, т.2 и т.6 от ГПК. Всъщност такива показания могат да бъдат допустими в частен случай, според установена от ВКС практика – Р по гр. д. №6072/2007 г. на ІІІ ГО на ВКС, според която „Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот играе ролята на „контра летр”, който удостоверява действителната цена, на която имотът е бил продаден.” В случая обаче от една страна ролята на „контра летр” е само, за да може да са допустими гласни доказателства за установяване на действителната цена – а всъщност в производството такива въобще не са събрани. А от друга страна представения по делото предварителен договор не е между страните в производството и е сключен между ответниците и друго лице, макар и брат на ищеца. Договореното между едни страни няма как да обвърже други страни, сключили сделка по-късно при различни съществени клаузи (цена) на договора. За това в производството остава недоказано, че действителната цена по договора е 10 000 лв. и съдът приема, че тя е 3300 лв. – т.е. записаното в процесния нотариален акт.

От текста на т.3, в която е уговорено заплащането на 10 000 лв. от продавачите е посочено, че те „ ... се задължават да върнат на купувача сумата от 10 000 лева, включваща продажната цена”. Използваната дума „включваща” води до заключението, че сумата от 10 000 лв., включва продажната цена, но не само нея, така че и при лингвинистичния анализ на клаузата не може да се достигне до извода, че сумата е действителната продажна цена.

В рамките на производството от процесуален представител на ответниците – в пледоариите по същество – протокола от 08.10.2012 г. – л.67 по първоинстанционното дело е посочено, че така уговорената клауза противоречи на закона и добрите нрави, а на л.68, се моли прогласяване на нищожност на договора поради тези причини. В пледоарията на процесуалния представител на ответниците се сочи, че не му е било ясно как е уговорена клаузата, като неустоечна или като обезщетение за пропуснати ползи. Явно това е така, тъй като друг представител на ответниците в предходно съдебно заседание на 02.07.2012 г. – л.59 се е опитал да уточни това обстоятелство, но то е останало неизяснено. Това възражение е взето предвид от първоинстанционния съд в мотивите при произнасянето му. Позоваването от последния на ТР №1/2010 г. по ТД №1/2009 г. на ОСТК на ВКС съдът намира за правилно. В него – т.3, изр. 2 е записано, че „нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.” В посоченото Тълкувателно решение е записано, че „добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.” Т.е. дори без да е било налице възражение от ответниците по делото съдът е следвало служебно да вземе предвид обстоятелството, дали посочената неустоечна клауза е в противоречие с добрите нрави.

Същевременно съдът отчита и обстоятелството, че щом т.3 от ТР №1/2010 г. по ТД №1/2009 г. на ОСТК на ВКС намира приложение по отношение на приватизационните и търговските сделки, то тя на по-силно основание следва да намери приложение и по отношение на гражданските, с оглед обстоятелството, че това са договори сключване между физически лица, които нямат опита и подготвеността на участниците в търговските сделки.

С оглед обстоятелството, че договорената като продажна цена сума е 3300 лв., то следва да се приеме, че размер на неустойката, който е в размер на три пъти продажната цена не отговаря на нейните санкционна, обезпечителна и обезщетителна функции. В този смисъл договорената клауза е в противоречие на добрите нрави и съобразно с указанията на ТР №1/2010 г. по ТД №1/2009 г. на ОСТК на ВКС следва да бъде приета за нищожна.

Съдът не приема, че клаузата е нищожна поради противоречие със закона, отново, както се твърди от представителя на ответниците, тъй като не се установи противоречието и с императивна законова норма.

С оглед изложеното следва да се приеме, че постановеното решение е правилно и законосъобразно, а депозираната против него въззивна жалба е неоснователна и следва да оставена без уважение.

Въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите и сторените от последните разноски за въззивното производство в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №824/12.10.2012 г. постановено по гр. д. №1698/2011 г. по описа на ШРС.

ОСЪЖДА Г.Г.О., ЕГН-**********,*** да заплати на А.С.С., ЕГН-********** и М.Г.С., ЕГН-********** и двамата от гр. С. кв. „Л., ул. „П. п.” №11, ет.3 сумата от 400 (четиристотин) лева, представляващи направените от въззиваемите разноски в производството пред настоящата инстанция

Решението подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК в месечен срок от узнаването пред Върховен касационен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.