гр. Шумен, 18.03.2013 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Шуменски
окръжен съд, Гражданско отделение, в
публично съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и дванадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВ МАРИНОВ
СТЕЛА ШИПКОВЕНСКА
при секретаря Ю.А. като разгледа докладваното от мл.
съдия Шипковенска в. гр. д. № 405 по описа за 2012 г. на Шуменски окръжен съд, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 111 от 27.04.2012 г. по гр.
д. № 1026/2011 г. Районен съд – гр. Нови пазар е осъдил Основно училище
“Панайот Волов” с. Т.И., обл. Ш. да заплати на П.А.И.
на основание чл. 225, ал. 3 КТ, сумата 1338.34
лв. лв. - обезщетение за
недопускане на работа за периода 01.03.2010 г. до 17.06.2010г., ведно със
законната лихва, считано от 06.10.2011 г. до окончателното изплащане на сумата,
като отхвърлил иска до пълния
предявен размер от 1850 лв.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 194.47 лв. – лихва за забава върху всяко едно от месечните възнаграждения
от датата на забавата до 06.10.2011 г., като
отхвърлил иска до пълния
предявен размер от 200 лв.; осъдил ищцата П.А.И. да заплати на ответника сумата
90.91 лв., представляваща направени по делото разноски, съразмерно на
отхвърлената част от исковете. Районен съд – гр. Нови пазар е осъдил Основно
училище “Панайот Волов” с. Т.И., обл. Ш. да заплати
по сметка на съда – държавна такса в размер на 103.53 лв. и разноски за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 120 лв.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ответника Основно училище “Панайот Волов” с. Т.И., обл.
Ш., в осъдителната му част - за сумата 1338.34 лв., представляваща обезщетение
за недопускане на работа за периода от 01.03.2010 г. до 17.06.2010г. и за
сумата 194.47 лв., представляваща лихва за забава. Поддържа,
че по делото не е установено, че уволненият служител се е явил, за да заяви
готовността си да изпълнява работата на която е възстановен, както и факта на
недопускане до работа. В жалбата се навеждат оплаквания
за неправилна преценка на събраните по делото доказателства, поради което се
иска решението да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него се
постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове. Претендира
разноски за въззивната инстанция.
Въззиваемата-ищца П.А.И.
е депозирала отговор на жалбата, в който я оспорва като неоснователна и моли за
оставянето й без уважение. Не претендира разноски.
Предявени са при условията на кумулативно обективно съединяване искове с правно основание чл.225, ал.3 КТ
и чл.86, ал.1ЗЗД.
В исковата си молба ищцата П.А.И.
твърди, че с влязло в сила на 15.01.2010г. решение на Районен съд гр. Нови
пазар по гр. д. № 613/2008 г. е била отменена заповед № 145/01.09.2008 г. на
директора на Основно училище “Панайот Волов” с. Т.И., обл.
Ш. за уволнение на ищцата, като същата е бил възстановена на заеманата преди
уволнението длъжност „учител по немски език”. На 01.02.2010г. ищцата получила
съобщение от съда, че следва да се яви на работа при ответника в двуседмичен
срок. На същата дата ищцата провела телефонен разговор с директора на училището
като го уведомила за съдебното решение и заявила готовността си да заеме
длъжността, на която е възстановена. На 02.02.2010 г. ищцата изпратила писмо до
директора, в което приложила молба със заявено желание да заеме длъжността на
която е възстановена, получено от последния на 04.02.2010г. На 03.02.2010г.
ищцата се явила в училището като изразила готовността си да започне работа след
като е била възстановена на заеманата длъжност, но работодателят й отказал да я
допусне до работа. Като причина той изтъкнал обстоятелството, че срокът за
възстановяване на ищцата на работа е изтекъл. На същия ден от пощенската
станция на селото ищцата изпратила до директора на училището повторно копия от
всички документи, касаещи възстановяването й на работа. На 08.02.2010г. тя
отново изпратила до училището копия от документите, установяващи задължението
на ответната страна да я допусне до работа. Ищцата била допусната до работа
едва на 17.06.2010г. по повод на друга отменена заповед на директора на
училището, предмет на гр. д. № 855/2009г. по описа на Районен съд гр. Нови
пазар. Поддържа, че вследствие недопускането й на работа претърпяла вреда,
изразяваща се в невъзможността да получава трудово възнаграждение. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата 1850 лв. - обезщетение за недопускане на
работа за периода 03.02.2010 г. до 17.06.2010г., ведно със законната лихва,
считано от 06.10.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 200 лв. – лихва за забава върху всяко едно от месечните възнаграждения
от датата на забавата до 06.10.2011 г. Претендира разноски.
Ответникът Основно училище “Панайот Волов” с. Т.И., обл. Ш. е
оспорил предявените искове. Моли съда да му
бъдат присъдени разноски.
Шуменски окръжен съд след като обсъди
изложените от страните доводи и прецени събраните по делото доказателства, и в
съответствие с правомощията си регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното: Въззивната жалба е допустима - подадена е в
законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване
и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, в обжалваната част, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по съществото на
спора.
Настоящият състав споделя изложените в мотивите на
обжалваното решение съображения, обосноваващи окончателен извод за дължимост на вземанията, предявени с исковете, поради което
и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Шуменски районен съд изцяло
- относно преценката на
доказателства, фактическите констатации на съда и формираните въз основа на тях
правни изводи. Въззивният съд намира, че следва в
допълнение да изложи следното:
За да са налице предпоставките на чл.225,
ал.3 КТ е необходимо да има влязло в
сила решение на съда за възстановяване на предишната работа на незаконно
уволнения работник или служител. На следващо място работникът или служителят
трябва да се е явил да заеме работата в срока по чл.345, ал.1 КТ, като
получаването на съобщение, че решението с мотивите е изготвено, съотв. обявяването на решение, което не подлежи на
обжалване или изобщо узнаването на
съдебното решение, предвид изричната законова регламентация за началния момент
от който тече срокът за явяване на работа, не е равнозначно на получаване на
съобщение по чл.345, ал.1 КТ. Връчването
на съобщението е задължение
на съда, като в
разглеждания случай, това съобщение, изходящо от съда, е получено от
ищцата на 01.02.2010г. Независимо, че решението по исковете по чл.344, ал.1,
т.1 и 2 КТ е влязло в сила още на 15.01.2010г.,
началото на срока по чл.345, ал.1 КТ
е свързано с
получаване на нарочно съобщение, поради което и редът за
съобщаване (узнаване) на
съдебните решения е неотносим към приложението на чл.345, ал.1 КТ, в какъвто
смисъл е и постоянната съдебна практика на ВКС. Дори решението за
възстановяване на работа да е било известно на страната това узнаване на
решението не може да се свърже с началото на срока по чл.345, ал.1 КТ, доколкото за
възстановяването на работа е необходимо решението на първо място да е влязло в
сила. Ако се възприеме тезата, че от узнаването
на съдебното решение по чл.344, ал.1, т. 1 и 2 КТ започва да тече срокът за
явяване на работа, това ще доведе до предварително упражняване на право чрез
искане за възстановяване на работа преди да е влязло в сила решението, каквато
безспорно не е целта на регламентацията на чл.345, ал.1 КТ. Обратно,
получаването на съобщение за възстановяване на предишната работа е свързано с
правната сигурност и закрилата на труда, несъвместими с тълкуване от страните
по делото на момента на влизане в сила на решението. Във връзка с така
развитите по - горе съображения, получаването на съобщение по чл.345, ал.1 КТ
не измества момента на влизане в сила на решението за възстановяване на работа,
като двата момента, предвид императивната норма на чл.345, ал.1 КТ, не
съвпадат, а този на получаване на съобщението поначало е последващ на влизането
в сила на съдебното решение, с което е постановена правната промяна.
Работодателят дължи обезщетение на
основание чл. 225, ал. 3 КТ, когато
незаконно уволненият служител бъде възстановен на работа и след явяването му в
предприятието, за да заеме длъжността си, работодателят не го допусне да я
изпълнява. Служителят, възстановен на заеманата преди уволнението длъжност,
следва да заяви изрично желанието си да заеме длъжността - да изяви желанието
си чрез явяването си в предприятието с готовност да поеме трудовите си функции
или чрез подаване на писмена молба да бъде допуснат на работа с молба да му
бъде съобщена датата, на която следва да се яви на работа. Еднократно
отправеното изявление на работника обвързва работодателя да изпълни
задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му
място; до изпълнение на съответните за длъжността трудови функции. Разбирането,
че изявеното от работника желание да бъде възстановен на заеманата длъжност
следва да е подкрепено с физическото му присъствие на работното място през
целия работен ден и през целия процесен период при
спазване на работното време е неправилно. Добросъвестното упражняване на
трудовите права и задължения не налага работник, който не е започнал
изпълнението на трудовите си функции да бъде на разположение на работодателя.
Тъкмо обратното - добросъвестността налага работодателят, до когото е
достигнало волеизявлението на работника за намерение да заеме длъжността, на
която е възстановен да го допусне незабавно до изпълнението и или да стори това
в разумен срок, съобразно спецификата на работата. Необходимо е да се посочи и че релевантно
за настоящата хипотеза е недопускането до работа като фактическо положение - неосигуряване на
работа, в т. ч. на условия на труд, в съответствие с характеристиката й,
за изпълнение на трудовите задължения и упражняване на трудовите права по
конкретното трудово правоотношение (чл. 124 и 127 КТ). Следва да бъдат
разграничени случаите, когато за изпълнение на трудовите функции за работа на
възстановения работник е достатъчно той да бъде допуснат до работното си място
- да му се предостави възможност свободно да заеме работното си място и да се
включи в трудовия процес от хипотезите на недопускане до работа на работник или
служител, на който следва да бъдат предоставени условията, даващи възможност за
изпълнение на работата - освобождаване на работното му място; осигуряване на
условия, съпътствуващи изпълнението на длъжност. /Решение № 913 от 26.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4080/2008 г., II г. о.; Решение № 518 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
374/2009 г., IV г. о.. Решение № 145 от 31.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1186/2010 г., III г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. По
делото е доказано, че ищцата П.А. е възстановена на заемана преди уволнението й
длъжност с влязло в сила съдебно решение; че е поискала да заеме длъжността, на
която е възстановена, както и че не е допусната до работата си. Задължение на
работодателя е било да посочи кога, къде и при какви условия ще упражнява
трудовите си задължения, ако е имало някакво изменение на обстоятелствата
докато е траел процеса на обжалване на заповедта за уволнение, разбира се без
да се променят условията на трудовия договор. С писмо от 10.02.2010г.
ответникът е поканил ищцата да представи копие от влязлото в сила съдебно
решение и да се яви на работа до 15.02.2010г., но знанието на ответника за
съдебното решение към този момент и получаването на писмото от ищцата след
упомената в него дата за явяване на работа, не разкриват готовността на работодателя
за осигуряването на условия, даващи възможност за изпълнение на работата.
Отказът на работодателят да допусне ищцата на работа, както и изпратеното след това горепосочено писмо, с
което е била поканена да започне работа, говорят за поведение на работодателя
несъвместимо с дължимото. Тези факти обуславят извод за основателност на
предявената претенция по чл. 225, ал. 3 КТ. Съгласно заключението на приетата
по делото съдебно-счетоводна експертиза от 16.01.2012
г., размерът на брутното трудово възнаграждение, получено от уволнения служител
за месеца, предхождащ уволнението е 372.70 лева, което определя общ размер на
обезщетението за периода от 01.03.2010г. до 17.06.2010г. в размер на 1338.34
лева, до който размер искът следва да бъде уважен, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска - 06.10.2011г.
Работодателят е в забава за плащане на дължимото обезщетение за недопускане на
работа на възстановения работник/служител. Поради
това и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД дължи обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху всяко едно от месечните възнаграждения от датата на
забавата до 06.10.2011 г., в размер на 194.47 лв., като съдът го определя по
реда на чл.162 ГПК. До този размер акцесорният иск следва да се уважи като
основателен.
С оглед гореизложеното и поради
съвпадане на крайния правен извод на въззивния съд с
този на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено.
Доколкото въззиваемият
не претендира за направени разноски за настоящото производство, съдът не му
присъжда такива.
Водим от горното,
Шуменски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 111 от
27.04.2012 г. по гр. д. № 1026/2011 г. на Районен съд – гр. Нови пазар, в обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.