Решение по Гражданско дело 456/2010г.

Р Е Ш Е Н И Е№233

гр. Шумен, 10.11.2010г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският окръжен съд в публично съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Константин Моллов

ЧЛЕНОВЕ:1. Азадухи Карагьозян

2. Христина К.

при секретаря Н. И. като разгледа докладваното от мл. съдия Христина К. въззивно гражданско дело № 456 по описа на съда за 2010 г. за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от С.К.Х. с ЕГН: ********** ***, чрез адв. С. С. от ШАК против решение № 252 от 11.05.2010 г., постановено по гр. д. № 3506/2009г. на ШРС. Решението се обжалва в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД до пълния предявен размер, дължим по договор за банков кредит от 13.12.2005г. между страните и “П. б.” АД и са присъдени разноски. Жалбоподателят счита атакуваното решение в обжалваната част за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Излага доводи по същество в подкрепа на застъпваното становище. От въззивния съд се иска да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да уважи предявената от ищеца искова претенция с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД в пълен размер, ведно с лихвите. Претендира съдебно – деловодни разноски за двете инстанции.

В предвидения по чл. 263, ал. 1 ГПК двуседмичен срок за отговор по подадената въззивна жалба, насрещната страна по жалбата Б.Б.И. – ответник пред първоинстанционния съд – е депозирала такъв. Счита, че жалбата е неоснователна, а решението на районния съд в атакуваната част правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. Релевира доводи по същество.

Срещу решението е подадена въззивна жалба и от Б.Б.И. с ЕГН: ********** ***. Жалбоподателката обжалва решението в частта, с която е осъдена да заплати на С.К.Х. сумата от 414.00лв. /четиристотин и четиринадесет лева/ и сумата от 526.00лв./ петстотин двадесет и шест лева/, както и законната лихва върху главниците от предявяването на иска до окончателното им заплащане, на осн.чл.127 ал.2 ЗЗД, дължими по договор за банков кредит от 13.12.2005г. между страните и “П. б.” АД и съответно договор за банков кредит № 607 от 29.05.2003г. между страните и “Б.” АД и са присъдени разноски. Счита атакуваното решение в обжалваната част за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалния закон, по съображения подробно изложени във въззивната жалба. От въззивния съд иска, да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли предявените от ищеца искови претенции. Претендира съдебно – деловодни разноски за двете инстанции.

В предвидения по чл. 263, ал. 1 ГПК двуседмичен срок за отговор по подадената въззивна жалба, насрещната страна по жалбата С.К.Х. – ищец пред първоинстанционния съд – е депозирал такъв. Счита, че жалбата е неоснователна, а решението на районния съд в атакуваната част правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. Релевира доводи по същество.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните поддържат подадените въззивни жалби и отговорите по тях. Представена е и писмена защита от Б.И., чрез процесуалния й представител.

С оглед събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Този съдебен състав намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 ГПК, подадени в законовия срок от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването –допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира решението за частично правилно и законосъобразно.

Обстоятелствата по делото са следните:

Ищецът С.К.Х. твърди в исковата си молба, че по време на брака му с ответницата Б.Б.И. са изтеглили за нуждите на семейството от П. б.” АД и “Б.” АД два потребителски кредита, по които са солидарни длъжници. До прекратяването на брака им на 23.10.2006г. са погасявали заемите със средства, представляващи съпружеска имуществена общност, като след това той е погасил изцяло остатъка по двата заема с лични средства. Счита, че ответницата му дължи сума в общ размер на 5940лв., представляваща нейната част от дълга по двата кредита. От ШРС иска да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати горепосочената сума, ведно с лихва върху главницата, считано от предявяването на иска до окончателното й заплащане, както и направените по делото разноски.

В представеният писмен отговор по чл.131 ГПК, ответницата счита иска за неоснователен, като твърди, че е погасила своята част от задълженията по двата кредита.

По делото са събрани писмени доказателства, разпитани са свидетели, допусната и изслушана е съдебно - счетоводна експертиза.

Няма спор, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила на 23.10.2006 г. съдебно решение, постановено по гр.д.№ 1864/2006 г. по описа на ШРС.

По време на брака им, на страните по делото са отпуснати заеми, съответно от “П. б.” по Договор за банков кредит от 13.12.2005г. в размер на 10 000лв. и от “Б.” АД по Дговор от 29.05.2003г. в размер на 6000 лв. Видно от същите договори е, че ищецът и ответницата са солидарни длъжници по тях.

Данните, съдържащи се в представените по делото 36 броя вносни бележки, дават основание на съда да приеме, че остатъкът от задължението към 23.10.2006г. по договорите към “П. б.” и “Б.” АД е погасено изцяло от ищеца С.К.Х.. Обсъжданите доказателства сочат, че ищецът е погасил задължението - главница и лихви, по договорите след датата на прекратяване на брака, като към тази дата, дължимият остатък бил в размер на 986.00лв. към “Уникредит Булбанк”АД и 9040.62 лв. към “П. б.”АД, а извършените плащания след прекратяване на брака възлизат на 1287лв. по първия и 10804лв. по втория заем. Всичко това се подкрепя и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните и прието от ШРС.

В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Б. Димитров и К. К., посочени от ответницата. От показанията им се установява, че сумите по двата отпуснати кредита са разходвани за задоволяване нуждите на семейството, а именно за семейния им бизнес, от който са се издържали страните, както и че двамата са работили в семейното заведение. Разпитаните по делото свидетели не установяват плащане на претендираните от ищеца суми.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Правната квалификация на претендираното от ищеца регресно облигационно право за заплащане на половината от размера на погасения кредит от/ към “П. б.” АД и половината от размера на погасения кредит, предоставен от “Б.” АД, се извежда от нормата на чл.127, ал.2, изр.1во ЗЗД. В хипотеза на солидарни съдлъжници към банка по отпуснат им за семейни нужди паричен кредит, единият от тях би имал право на вземане към другия с иск за половината от сумата, явяваща се реално платената част от кредита, само ако и за време на плащането: 1/ след като бракът между съпрузите е прекратен; 2/ ищецът е изплатил изцяло или над половината от размера с лични средства погасителните вноски; 3/ няма установено друго помежду им/ „доколкото не следва друго от отношенията им ” по см. на чл.127, ал.1 ЗЗД/ .

За да е основателен така предявеният иск по чл.127 ЗЗД е необходимо да се установи, че двамата съпрузи са солидарни длъжници по процесния заем а това може да стане ако се установи, че получения от единия съпруг заем е изразходван за задоволяване нужди на семейството. От събраните гласни доказателства по делото, съдът намира, че процесната сума е изразходвана от двамата съпрузи за нужди на семейството.

Солидарният съдлъжник, който е заплатил целия дълг, има личен обратен иск срещу останалите съдлъжници, съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД, за да получи онова, което е платил над частта си. Според алинея първа на посочената норма, платеното на кредитора следва да се понесе по равно от солидарните длъжници, доколкото не следва друго от отношенията помежду им. В случая, не се установява, а и няма наведени твърдения, за друга уговорка между страните по разпределението на дълга, различна от предвидената в закона. От това следва, че страните отговарят по равно за дълга.

По отношение възражението на процесуалния представител на въззивника С.К.Х. за допустимостта на свидетелските показания, настоящата инстанция не споделя становището на първоинстанционният съд.

ШРС е допуснал процесуално нарушение, като е допуснал до разпит свидетелите, поискани от ответницата, тъй като за паричното задължение, предмет на спора, е представен писмен акт-договор, неоспорен от същата. Съобразно чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, свидетелски показания, с които се иска доказване погасяването на парично задължение, установено с писмен акт са недопустими, освен ако не е налице съгласие на другата страна /чл. 164, ал. 2 ГПК/, каквото в настоящия случай не е налице. Няма значение размера на паричното задължение, дори да е по-малко от 1000лв., респ. 5000лв., погасяването му не може да се установи със свидетели.

Възражението на ответницата, че е заплащала на ищеца за погасяването на частта й от дълга не намира опора в доказателствата, събрани в процеса. Тежестта за доказване на твърдението за извършено плащане е на ответника. Писмен документ, съдържащ изявление на ищеца за прието от него плащане на вземането, предмет на спора, не е представен пред районния съд, както и пред въззивната инстанция. Приложената нотариално заверена декларация от 19.12.2006г./л.91/ и молба от 22.12.2006г./л.90/ също не удостоверяват извършено от страна на ответницата плащане. Последната е представила само гласни доказателства за доказване на това си твърдение, а те както се посочи по-горе по силата на чл.164 ал.1 т.3 и 4 ГПК са недопустими, поради което и иска се явява доказан и като такъв следва да се уважи изцяло.

В обобщение, ШОС не споделя изводите на ШРС относно неоснователността и недоказаността на предявения иск за сумата до 5000лв., представляваща част от цялата дължима сума от 5414лв., остатъка по потребителския заем от “П. б.” АД. В настоящия случай сме изправени пред хипотезите на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК - а не в хипотезата на т. 3 на чл. 164 ГПК - установяване на договори на стойност над 5 000 лв., предвид обстоятелството, че със свидетелските показания се цели установяване не наличието на договор, което не е спорно между страните, а се цели доказване изпълнението на задължение. Но дори да се приемат за допустими събраните гласни доказателства, настоящият състав не кредитира с доверие в тяхната цялост и не извлича изводи от тях относно факта на плащане на сумата от 5000 лв. от цялата дължима сума. ШОС намира, че същата сума не е била изплатена на въззивника С.К.Х.. Св. Б. Димитров - баща на ответницата заявява, че не е присъствал на плащането и не знае дали е дала парите на бившия си съпруг, като единствено синът на страните твърди, че е присъствал на предаването от страна на майка му на претендираните суми. Същият свидетел заявява, че не е в добри отношения с баща си. С оглед горното тези свидетели не се кредитират с доверие от съда, като неотразяващи действителното фактическо положение по делото. ШОС не извлича изводи от тези гласни доказателства относно извършването на това плащане на 5000 лв., тъй като са дадени от лица, които са заинтересовани от изхода на делото и представляват защитна теза, изградена в полза на въззиваемата Б.Б.И.. Това е така, тъй като св. Б. Д. има качеството на баща на въззиваемата, а и освен това няма и непосредствени възприятия за извършените плащания, а възпроизвежда чужди такива, които не се подкрепят от други несъмнени доказателства в тази насока.

Като е стигнал до противен правен извод, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение в тази му част, което като такова следва да се отмени и се постанови ново такова по съществото на спора, в посочения по горе смисъл.

Акцесорната претенция по чл.86 ЗЗД за заплащане на законна лихва върху главницата също следва да бъде уважена.

При същите мотиви, в останалата обжалвана част решението като правилно следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора Б.Б.И. дължи на въззивника С.К.Х. сумата от 805.19 лева – представляваща разноски по делото, направени в първа инстанция и сумата от 305.00лв. - представляваща разноски по делото пред въззивната инстанция.

Предвид горното , съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 252 от 11.05.2010 г., постановено по гр. д. № 3506/2009г. на ШРС В ЧАСТТА, в която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД, до пълния предявен размер от 5414лв. /пет хиляди четиристотин и четиринадесет лева/, дължим по договор за банков кредит от 13.12.2005г. между страните и “П. б.”, като НЕПРАВИЛНО, както и в частта, с която С.К.Х. с ЕГН:********** *** е осъден да заплати на Б.Б.И. с ЕГН: ********** ***, сумата от 420.88лв./четиристотин и двадесет лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща направените по делото разноски и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА на основание чл. 127, ал.2, изр.1-во, вр. с ал.1 ЗЗД Б.Б.И. с ЕГН: ********** *** да заплати на С.К.Х. с ЕГН: ********** *** сумата от 5000.00лв./пет хиляди лева/, представляваща разликата до пълния предявен размер от 5414лв. /пет хиляди четиристотин и четиринадесет лева/, дължима по договор за банков кредит от 13.12.2005г. сключен между страните и “П. б., както и законната лихва върху главницата от предявяването на иска до окончателното й заплащане”.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 252 от 11.05.2010 г., постановено по гр. д. № 3506/2009г. на ШРС В ЧАСТТА, в която Б.Б.И. с ЕГН: ********** *** е осъдена да заплати на С.К.Х. с ЕГН: ********** *** сумата от 414.00лв./четиристотин и четиринадесет лева/ и сумата от 526.00лв./петстотин двадесет и шест лева/, както и законната лихва върху главниците от предявяването на иска до окончателното им заплащане, на осн.чл.127 ал.2 ЗЗД, дължими по договор за банков кредит от 13.12.2005г. между страните и “П. б.” и съответно договор за банков кредит № 607 от 29.05.2003г. между страните и “Б.” АД, както и в частта, с която Б.Б.И. с ЕГН: ********** *** е осъдена да заплати на С.К.Х. с ЕГН:********** ***, сумата от 151.37лв./сто петдесет и един лева и тридесет и седем стотинки/, представляваща направените по делото разноски.

ОСЪЖДА Б.Б.И. с ЕГН: ********** *** да заплати на С.К.Х. с ЕГН:********** *** сумата от 805.19лв./осемстотин и пет лева и 0.19 ст./ – представляваща разноски по делото, направени в първа инстанция и сумата от 305.00лв. /триста и пет лева/ - представляваща разноски по делото пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, от страните по делото, в едномесечен срок от съобщаването им за неговото изготвяне, при условията на чл.280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.